"България е оцеляла, защото враговете й винаги са се изправяли пред гордата гръд на Балкана! А Балкана не може да бъде победен!" Професор Йордан Андреев обичаше да повтаря тази своя мисъл и сигурно съм я чувал десетки пъти в неговите лекции из аудиториите на Университета. Увлекателните му разкази винаги са ми напомняли повече на приказка, отколкото на научна лекция по история. Истинският смисъл и дух на думите му, обаче, може да почувства само човек, който се е докосвал сам до красотата и мистиката на Балкана - вечният пазител на българщината!
Сутринта тръгнахме доста набързо и, поне аз, като пишман турист - с маратонките, въпреки, че знаех, че горе все още ще е доста кално. Българка не е висока и последните снегове я подминаха, но доста силни дъждове валяха допреди ден-два. Около половин година не се бяхме качвали към тревненския Балкан и абстиненцията вече яко ме тресеше. Сигурно чувството ви е познато - да нямаш търпение да видиш дали нещо се е променило от последния път, дали аромата на див чесън вече се носи из буковата гора и дали гората вече се е раззеленила достатъчно, за да превърне северните балкански склонове в магическо зелено море, потопило последните габровски села в дълбините си.
Хвърлих едно горнище в раницата си, взех бутилка с минерална вода и този път не забравих бинокъла си. Тръгнахме от Велико Търново малко след 9 часа при страхотно време, но с навлизането в габровска област пред нас се откри величествената гледка към Стара планина, обвита с тъмни облаци. Лекото притеснение от това, че нито аз, нито Борис бяхме подготвени за лошото време изчезна в момента, в който усилихме музиката и се заприказвахме за историята на рода на войводата Костадин и участието му в Преображенското въстание. Малко след Дебелец пътят се оказа затворен и трябваше да се отклоним по обиколния път за Трявна. Никога досега не бях минавал от там, но искрено препоръчвам на всеки, който от Търново пътува за Трявна да мине през селата между Царева ливада и Хаймбоаз. Пътят е доста лош и тесен, но гледките, които се откриват към планината са невероятни - такива, които може да се видят единствено в околностите на Трявна! Спряхме музиката и се отпуснах на седалката загледан към хоризонта. Чудно е как човек изчиства мислите си, когато пред него се намира такава величествена гледка. Чудно е и как целият стрес и рутина трупани със седмици могат да изчезнат само за една минута прекарани в такава хармония с природата и то гледана само през стъклото на автомобила. В този момент осъзнах, че каквото и време да ни завари в планината няма как да развали изкачването ни - напротив - вече изпитвах още по-голямо нетърпение да изляза от колата и да усетя свежия дъх на планината.
Хвърлих едно горнище в раницата си, взех бутилка с минерална вода и този път не забравих бинокъла си. Тръгнахме от Велико Търново малко след 9 часа при страхотно време, но с навлизането в габровска област пред нас се откри величествената гледка към Стара планина, обвита с тъмни облаци. Лекото притеснение от това, че нито аз, нито Борис бяхме подготвени за лошото време изчезна в момента, в който усилихме музиката и се заприказвахме за историята на рода на войводата Костадин и участието му в Преображенското въстание. Малко след Дебелец пътят се оказа затворен и трябваше да се отклоним по обиколния път за Трявна. Никога досега не бях минавал от там, но искрено препоръчвам на всеки, който от Търново пътува за Трявна да мине през селата между Царева ливада и Хаймбоаз. Пътят е доста лош и тесен, но гледките, които се откриват към планината са невероятни - такива, които може да се видят единствено в околностите на Трявна! Спряхме музиката и се отпуснах на седалката загледан към хоризонта. Чудно е как човек изчиства мислите си, когато пред него се намира такава величествена гледка. Чудно е и как целият стрес и рутина трупани със седмици могат да изчезнат само за една минута прекарани в такава хармония с природата и то гледана само през стъклото на автомобила. В този момент осъзнах, че каквото и време да ни завари в планината няма как да развали изкачването ни - напротив - вече изпитвах още по-голямо нетърпение да изляза от колата и да усетя свежия дъх на планината.
В Плачковци спряхме за десетина минути за да си вземем закуска. За съжаление, това красиво планинско градче се развива доста по-бавно от Трявна, въпреки, че по нищо не отстъпва като природни дадености. Интересно впечатление прави факта, че циганския комплекс е изключително "спретнат". Тревните площи пред бетонките са странно поддържани и изглеждат доста добре. За сметка на това "автохтонното население" не се различава по нищо от събратята си, пръснати из красивата ни Родина - най-вече прекарват ежедневието си тичайки по главния път и се грижат за добрия PR на страната...
На изходната ни точка бяхме към десет и нещо сутринта. Оставихме колата на обичайното място - разклона към хижа Кръстец - на около 2 км. от хижата. Първото, което ни направи впечатление бяха следите от бурните ветрове, които минаха през парк Българка в последно време - старият фургон, оставен на разклона незнайно от кого и кога, беше преобърнат на едната си страна. Представих си гората, превита под натиска на ураганния вятър, и осъзнах силата на българския Балкан - осъзнах, че човекът не може да победи природата. Машините, предназначени да осакатяват планината, представляват детски играчки пред силата на природата. Гората е преживявала страшните урагани и винаги ще ги преживява - те са част от нея.
Първата част от маршрута е сравнително лесна - наклонът почи не се усеща, а и се върви по доста широк и равен път. Някога е бил асфалтиран, но от асфалта вече има само спомени... В по-голямата част от този първи етап на изкачването има и "павирано разширение" на пътя - нещо, което беше разкачило амортисьорите на "Опела" навремето, когато се бяхме качвали до хижа "Българка" със старата кола на Борис. Лятото от пътя се вижда страхотна гледка към билото на планината - има едно конкретно място, където буковата гора изглежда като същински фототапет. Сега, обаче, на високото гората все още не се беше раззеленила и дърветата изглеждаха доста самотни и голи на върха на хълма.
В ентусиазма си, че най-сетне сме отново тук, изобщо не усетихме как изминахме тази първа част от маршрута си. На първата (и единствена) неприятна изненада се натъкнахме на "горския кръстопът", където се пресичат автомобилния път, и пешеходната пътека от гара Кръстец за в. Бузлуджа. Земята беше буквално разорана от машините, извозващи отрязани дървета. Имах чувството, че при една грешна стъпка ще затъна до колене в калните коловози, оставени от камионите. Спомних си, чувството от началото на изкачването ни и оптимизма ми, че природата не може да бъде победена. В този момент, обаче, ме завладя искрен песимизъм. Не можех да си обясня кой дебил е дал разрешение да се започне изсичане на ПП "Българка" и чии безродствени ръце са посегнали на величествената планина?! Побързахме да се отдалечим от мястото и да се скрием от чувството за яд и безсилие. Тръгнахме по пътеката водеща към хижите "Армеец" и "Българка". Тази пътека е доста по-малка и преминава между самите дървета, поради което беше доста кална, а промяната в температурата се усети моментално. Свежият горски въздух ни ободри и вдъхна нова доза оптимизъм. Тук наклонът рязко се увеличава и на края на пътеката, на мястото където тя отново се слива с автомобилния път, вече почувствах първите признаци на умора и натежаване в краката. Зимното омързеляване си казваше думата - тази пролет бяхме направили само няколко прехода около Ксилифор, Арбанаси и Преображенския манастир. Понеже и двамата усетихме, че започваме да се потим решихме да поспрем за минута-две - не си носехме тениски за смяна, а не искахме да рискуваме, тъй като се появи вятър, който на моменти сериозно се усилваше. Предполагахме, че нагоре ще се засили още повече.
От тук пътят продължи гладко. Отново хванахме добра крачка и се спряхме само за няколко минути на едно място, където се откриваше хубава гледка към Плачковци и село Радевци. Хвърлих един поглед през бинокъла, за да обоснова вземането му, след което побързах да настигна Борис. Като цяло този преход е беден на гледки към долината. По-скоро богатството му е в другото - в чувството, че си вътре в гората - гледката на самата гора гледана от сърцето й.
Скоро достигнахме и до третия етап на изкачването ни - навлязохме в приказната букова гора - честно казано, точно за нея бързах да стигнем и точно нея очаквах да видя и да си припомня. Още с първите крачки човек се потапя в една невероятна приказка. В момента, в който те лъхне свежия аромат на див чесън, а очите ти се потопят в морето от неописуемия цвят на буковата гора имаш чувството, че си се пренесъл през времето и пространството. Даваш си сметка, че това място не се е променило изобщо от първия път, когато си го видял. За Бога, та то не се е променило за последните хиляда години... Борис ми подава един лист от дивия чесън да го помириша. Аз го натърквам между пръстите си и го поднасям към носа си. Естествено това е грешка, тъй като следващите 15 минути обонянието ми ще е ликвидирано и единственото нещо, което ще усеща ще е наситения аромат на чесън. В този момент, обаче, съм искрено убеден, че това е най-хубавото нещо, което може да се случи на сетивата ми.
Вървим из буковата гора и се наслаждаваме на чувството. Буковата гора има едно голямо предимство и чар - дърветата са разположени на разстояние едно от друго и разкриват изключително интересна гледка в дълбочина на гората. Виждаш надалеч, а същевременно зад всяко стъбло има нещо, което очите ти изпускат, а ти се опитваш да уловиш всичко - всяка секунда и всеки квадратен сантиметър. Стигаме до Вековното дърво. Хвърлям поглед към корените му - там, където лятото бяхме оставили с Хрис една хубава китка от горски цветя, за да му благодарим, че е вековно дърво :) . Пътят лъкатуши - след няколко месеца ще бъде покрит с диви ягоди и аз се заричам, че няма да изпусна удоволствието да прекарам някоя сутрин в събирането им и, естествено тяхното унищожаване по-късно.
Неусетно стигаме до хижа "Българка". Вече е време за обяд и ние решаваме да седнем навън да хапнем. Вратата на хижата, доколкото виждаме е затворена - явно Пламен - хижаря го няма. Със съжаление констатиаме, че "нашата" пейка е счупена, затова сядаме на масичката до бунгалото на Горската спасителна служба. Разделяме си малкото ракия, която сме взели и сядаме да хапнем - носим си сирене и кренвирши. След обяда на 1135 м. решаваме, че ще идем до Виканата скала, след което ще тръгнем обратно надолу. Борис има ангажимент във Велико Търново, а и решаваме, че за първото ни качване към Българка за годината това е достатъчно.
Тръгвайки за Виканата скала видяхме, че хижарят е на терасата. Викнахме го при нас и заедно седнахме да поприказваме на скалата - от доста време не се бяхме виждали. Кучето Църни, което добре познавахме от предишните си ходения там постепенно оглушавало - явно затова не ни е чуло и не се е разлаяло - иначе бихме разбрали, че хижарят е в хижата доста по-рано. Разказа ни как върви сечта в околността. Успокои ни, че няма масово неконтролирано изсичане в природния парк, но се оплака от незаконното изсичане на дивите череши. Тъй като тяхната дървесина е особено красива те най-често стават жертва на незаконната сеч. Разказа и за тежката зима, която е изкарал горе, оплака се, че знамето му вече е окъсано и ние му обещахме, че следващия път, когато се качим ще му занесем един трибагреник, за да го смени.
Постояхме доста време на скалата - имах хубава възможност да си изпробвам бинокъла, единсвеното, за което съжалявам е, че не взех фотоапарата си, за да сложа тук лични снимки. Насладих се на величествения полет на два орела и щом ги загубих от поглед тръгнахме обратно надолу.
Първата част от маршрута е сравнително лесна - наклонът почи не се усеща, а и се върви по доста широк и равен път. Някога е бил асфалтиран, но от асфалта вече има само спомени... В по-голямата част от този първи етап на изкачването има и "павирано разширение" на пътя - нещо, което беше разкачило амортисьорите на "Опела" навремето, когато се бяхме качвали до хижа "Българка" със старата кола на Борис. Лятото от пътя се вижда страхотна гледка към билото на планината - има едно конкретно място, където буковата гора изглежда като същински фототапет. Сега, обаче, на високото гората все още не се беше раззеленила и дърветата изглеждаха доста самотни и голи на върха на хълма.
В ентусиазма си, че най-сетне сме отново тук, изобщо не усетихме как изминахме тази първа част от маршрута си. На първата (и единствена) неприятна изненада се натъкнахме на "горския кръстопът", където се пресичат автомобилния път, и пешеходната пътека от гара Кръстец за в. Бузлуджа. Земята беше буквално разорана от машините, извозващи отрязани дървета. Имах чувството, че при една грешна стъпка ще затъна до колене в калните коловози, оставени от камионите. Спомних си, чувството от началото на изкачването ни и оптимизма ми, че природата не може да бъде победена. В този момент, обаче, ме завладя искрен песимизъм. Не можех да си обясня кой дебил е дал разрешение да се започне изсичане на ПП "Българка" и чии безродствени ръце са посегнали на величествената планина?! Побързахме да се отдалечим от мястото и да се скрием от чувството за яд и безсилие. Тръгнахме по пътеката водеща към хижите "Армеец" и "Българка". Тази пътека е доста по-малка и преминава между самите дървета, поради което беше доста кална, а промяната в температурата се усети моментално. Свежият горски въздух ни ободри и вдъхна нова доза оптимизъм. Тук наклонът рязко се увеличава и на края на пътеката, на мястото където тя отново се слива с автомобилния път, вече почувствах първите признаци на умора и натежаване в краката. Зимното омързеляване си казваше думата - тази пролет бяхме направили само няколко прехода около Ксилифор, Арбанаси и Преображенския манастир. Понеже и двамата усетихме, че започваме да се потим решихме да поспрем за минута-две - не си носехме тениски за смяна, а не искахме да рискуваме, тъй като се появи вятър, който на моменти сериозно се усилваше. Предполагахме, че нагоре ще се засили още повече.
Скоро достигнахме и до третия етап на изкачването ни - навлязохме в приказната букова гора - честно казано, точно за нея бързах да стигнем и точно нея очаквах да видя и да си припомня. Още с първите крачки човек се потапя в една невероятна приказка. В момента, в който те лъхне свежия аромат на див чесън, а очите ти се потопят в морето от неописуемия цвят на буковата гора имаш чувството, че си се пренесъл през времето и пространството. Даваш си сметка, че това място не се е променило изобщо от първия път, когато си го видял. За Бога, та то не се е променило за последните хиляда години... Борис ми подава един лист от дивия чесън да го помириша. Аз го натърквам между пръстите си и го поднасям към носа си. Естествено това е грешка, тъй като следващите 15 минути обонянието ми ще е ликвидирано и единственото нещо, което ще усеща ще е наситения аромат на чесън. В този момент, обаче, съм искрено убеден, че това е най-хубавото нещо, което може да се случи на сетивата ми.
Вървим из буковата гора и се наслаждаваме на чувството. Буковата гора има едно голямо предимство и чар - дърветата са разположени на разстояние едно от друго и разкриват изключително интересна гледка в дълбочина на гората. Виждаш надалеч, а същевременно зад всяко стъбло има нещо, което очите ти изпускат, а ти се опитваш да уловиш всичко - всяка секунда и всеки квадратен сантиметър. Стигаме до Вековното дърво. Хвърлям поглед към корените му - там, където лятото бяхме оставили с Хрис една хубава китка от горски цветя, за да му благодарим, че е вековно дърво :) . Пътят лъкатуши - след няколко месеца ще бъде покрит с диви ягоди и аз се заричам, че няма да изпусна удоволствието да прекарам някоя сутрин в събирането им и, естествено тяхното унищожаване по-късно.
Неусетно стигаме до хижа "Българка". Вече е време за обяд и ние решаваме да седнем навън да хапнем. Вратата на хижата, доколкото виждаме е затворена - явно Пламен - хижаря го няма. Със съжаление констатиаме, че "нашата" пейка е счупена, затова сядаме на масичката до бунгалото на Горската спасителна служба. Разделяме си малкото ракия, която сме взели и сядаме да хапнем - носим си сирене и кренвирши. След обяда на 1135 м. решаваме, че ще идем до Виканата скала, след което ще тръгнем обратно надолу. Борис има ангажимент във Велико Търново, а и решаваме, че за първото ни качване към Българка за годината това е достатъчно.
Тръгвайки за Виканата скала видяхме, че хижарят е на терасата. Викнахме го при нас и заедно седнахме да поприказваме на скалата - от доста време не се бяхме виждали. Кучето Църни, което добре познавахме от предишните си ходения там постепенно оглушавало - явно затова не ни е чуло и не се е разлаяло - иначе бихме разбрали, че хижарят е в хижата доста по-рано. Разказа ни как върви сечта в околността. Успокои ни, че няма масово неконтролирано изсичане в природния парк, но се оплака от незаконното изсичане на дивите череши. Тъй като тяхната дървесина е особено красива те най-често стават жертва на незаконната сеч. Разказа и за тежката зима, която е изкарал горе, оплака се, че знамето му вече е окъсано и ние му обещахме, че следващия път, когато се качим ще му занесем един трибагреник, за да го смени.
Постояхме доста време на скалата - имах хубава възможност да си изпробвам бинокъла, единсвеното, за което съжалявам е, че не взех фотоапарата си, за да сложа тук лични снимки. Насладих се на величествения полет на два орела и щом ги загубих от поглед тръгнахме обратно надолу.
Гледката от Виканата скала
Слизането беше неусетно, както и качването. Докато крачехме из буковата гора текна странен разговор за образа на "Змея" в българския фолклор, който разговор по странен начин мутира в разсъждения за произхода на света и за това колко грешно е човек да се опитва да обясни всичко и да си "играе" на Бог. Както неочаквано започнахме разговора, така и замълчахме за да се отдаде всеки на собствените си мисли. Почти без да си разменяме дума двамата слязохме до колата, качихме се в нея и потеглихме към Хаймбоаз - решихме да се върнем направо през прохода. Почти през целия път мълчахме - всеки се наслаждаваше на последните мигове спокойствие и се настройваше за новия сблъсък с "цивилизацията"...
Коментари
Продължавай с добрата работа!
Ех, дано скоро и аз да побродя из родните планини!