-Чул – недочул, тръгнал и той с момчетата към града! Ами ако го измамят? Ами ако затрие коня напусто? Те ти школо, те ти кантора! Тръгнал да ми ходи и той с другите балами! А ти – вместо да му кажеш каква е работата и ум да му вкараш – гледаш овцете да изкараш – че полето ще ти избега ако говориш със сина си първо! Добра жена беше бабата, но много наблизо и хвърляше погледа. Затова и дядо Ангел не се кахъреше за нейните ядове. Последните овце вече излизаха през голямата порта и Тимок весело махаше с опашка пред тях, нетърпелив да тръгнат по-скоро.
-Я ми дай чантата – недей ми надува главата, че ми е писнало от тебе! Еле твоя мъж като не е балама, затова му е уврела главата – цел живот подир овците да оди! Остави момчето да ходи в града – ти си гледай двора и вземи като си рекла – да ми свършиш до утре цървулите, че тия съвсем са вече окъсани!
Дядо Ангел грабна шарената торба и я преметна през рамо. Навъсен и леко прегърбен викна подир овцете и ги подкара по прашната улица. Всъщност днес му беше леко на сърцето и под сърдитото му лице се криеше весело настроение – слънцето бързо се издигаше в небето, нито един облак не срещаше окото му, а във въздуха се носеше онази свежест, която щеше да изчезне чак през септември, с първият плах дъх на есента.
-Айде, Бай Ангеле, Тимок вече се скри зад завоя – май ще те чака зад ендъка. – Иван впрягаше магарето в двора си и вдигна десница за да поздрави дядо Ангел и стадото му.
-Брат ти изкара ли вече овците? – дядо Ангел се усмихна и забърза крачка – сякаш искаше да покаже на Тимок, че все още може лесно да го догони.
Шосето днес беше пусто и стадото пъргаво се спусна по наклона на ендъка. От последните къщи на селото го изпровождаше лаят на кучетата.
Щом стигнаха до мястото, дядо Ангел постла пелерината си под вишната и подпря торбата с обяда на дървото. Извади от нея меха с виното и отпи голяма глътка. Обърса устни с ръкава на дрехата си и се отпусна върху гегата.
-Хубав ден, Тимок! Гледай как е напекло пустото слънце. Я ги гледай и тия разбойнички къде са тръгнали. Да ги пазиш, че га се върне батко ти какво ще му разправяме ако ги изпуснем...
Усмивката украси лицето на стареца, загледан в голямото овчарско куче, което се радваше на деня по свой си начин – крачейки гордо между стадото, сякаш полковник инспектира поверения му полк. Дядо Ангел седна под сянката и подпря гръб на старата вишна. Посегна отново към торбата и извади от там вчерашния брой на вестника. Донесе му го специално Иван – за да прочете лично статията за годишнината. Разгърна вестника и прочете карето – 24 ГОДИНИ ОТ ВОЙНАТА СЪС СЪРБИТЕ. На половин страница авторите разказваха за „славната епопея”, за „защитниците на родината” и за „праведното дело на Съединението”. Градоначалника разказваше какви приготовления ще се направят за отбелязването на годишнината за 22 септември, какви специални виенски пейки ще украсят града идния месец, а какъв бал ще се даде в сградата на Общината... Дядо Ангел, още с усмивка на лицето, погледна отново към кучето и му подвикна: „Тимок, виж го ти – за тебе нищо не казва! И как да каже господина – ти тогава още не беше се пръкнал на белия свят – да видиш какво се казва борба. Да видиш войната какво е!” Усмивката се смали на лицето му. „И за мене не казва нищо, Тимок. И за мене не дума в статията. Не знае господина за дядо ти Ангел.” – добави стареца тихо. Сянка премина през очите му. „Защитниците на родината – тука мене ли има предвид. Или има предвид чича ти Христо? Знае ли, Тимок, господина, че чича ти Христо не за виенските пейки падна ей в онез същите лозя? Не, момче, не знае ни за Христо, ни за дядо ти Ангел. И що ли да знае – те политиците... майора го забравиха що стори, па мен ли, Тимок, искаш да помнят? Ех, Тимок, Тимок, какво ли знаеш ти, момче? Тичай весело със стадото, като те гледам как тичаш – все едно аз с тебе тичам. Тичай в полето, Тимок! Тичай към лозята! Като те гледам как се носиш пред стадото- все едно целият ни батальон се носи към позициите на врага, а отпреде, Тимок – смел лети нашият командир!”
Дядо Ангел остави вестника. Вдигна поглед на запад – ей там, на стотина метра, оживяваха пред очите му сръбските батареи. Гърбът му вече не опираше в старата вишна. Дядо Ангел бе допрял рамо до своя брат Христо и го чуваше как му нарежда „Ачо, на Сливница нашите побеждават! Майора е казал! Сърбите бягат на Сливница! Само тази нощ да издържим, брате, утре ще дойдат ломците! Само тази нощ!”
Дядо Ангел не виждаше вече стадото. Не чуваше и лая на Тимок. Той знаеше, че зад него – на по-малко от час път е града. Там хиляди очи гледаха към тях, стаили дъх, знаейки, че съдбата на войната се решава там – край старата вишна, до селските лозя... Беше судено, слънцето захождаше, обвито в сиви облаци. Сръбската артилерия усилваше страшния си ритъм. Изведнъж вражеската пехота се надигна от окопите и се понесе като страшна вълна към нашите позиции. Хиляди сърца замряха. Велик миг! Чу се силният рев на командира: „Рота, напред!”. Гръмовно ура разцепи простора и гордите защитници се хвърлиха срещу вражеската маса със страшен удар на нож! Христо пръв напусна окопа и се хвърли срещу сърбите. Ангел скочи след брат си и секунда по-късно страшната буря на битката срещна двата урагана, носещи се един срещу друг, в безмилостна схватка за съдбата на войната.
Дядо Ангел затвори очи. Сълза се спусна по бузата на стареца. Когато ги отвори отново, погледна към лозята усмихна се и извика на кучето: „Тичай, Тимок! Тичай към лозята, момчето ми!”
Отпусна се на дървото, отпи от мехчето и пое от летния въздух.
Помисли си: „Дано пустите виенски пейки са хубави! Ще накарам момчето да ми ги покаже някой ден...”
Коментари