„Странно стича се живота...”
Нощният хлад бавно движеше бистрите води на езерото. А те, със сигурност, отразяваха хилядите ярки звезди – надвиснали като светлините на голямо село над безкрайните хълмове. А те бяха тъмни. Той не си ги спомняше така тъмни – сякаш чудовищна паст бе погълнала стария – познатия от детството свят и очакваше утрешният ден, за да се нахвърли хищно върху последните оцелели спомени. Тези за безгрижните детски игри, за дългите търговски кервани и за малката бащина лодка, с която пореше водите на кроткото езеро.
Сега имаше само хлад. В последните нощи този хлад проникваше и под дебелия ямурлук, за да се свие на кълбо в сърцето му и все по-често да му напомня за неизбежността на бъдещето – за страшната заплаха, която носи утрешния ден.
Тишина и хлад. Сякаш дори дивите твари са напуснали отдавна тази мрачна земя. Погледна наоколо – другарите му бяха вперили взор към тъмнината на юг – напрегнато очакване или скрита надежда, че някъде там – отвъд страшната паст на смъртта, други очи гледат в мрака и търсят да зърнат своя любим...
Стори му се, че нещо се размърда в мрака и напрегна взор, за да различи кой се движи. Чуха се няколко кратки реплики, след което силуетите потънаха в тишината. Отпусна се на стената и вдигна лице към езерото. Позволи на студения въздух да разсее тревожните мисли, които бяха заседнали в главата му и се опита да си припомни какво казваше за тази местност дядо му, когато минаваха от тук, впрегнали старият Марко, на път за големия пазар в съседното село. Спомни си как трепваше детското му сърце, когато слушаше за страшните витязи на българина Самуил и техните врани коне, които газели по тези хълмове. Спомни си как не заспиваше до късна доба, мислейки си дали дядо му е прав, като казва, че скоро ще дойде ден българска войска отново да гази родните поля и, че времето на султана се свършва... Натъжи се, че дядо му не дочака да види българската униформа. А как бягаше султанската войска... Спомни си как със своите другари от Солунската гимназия посрещна българската войска през онази тъй близка, а вече толкова далечна 1913 г. Как учителят Белев ги благослови с новата българска свобода. А след това... Колко странно стича се живота... Раздялата със Солун, последните дни прекарани в родния дом – оттеглянето на българските войски и неговото заминаване за София. Тежките следвоенни месеци - сблъсъка с жестоката реалност на свободното Отечество... След това учителстването в Плевен, самотните вечери в очакване на вест за домашните му... И онзи велик ден – 23 септември 1915, когато Фердинанд обяви мобилизацията.
Минаха три години.
Не си спомняше хълмовете така тъмни – не си спомняше така мястото на своите детски игри, не такъв беше пътят на дългите търговски кервани, не това беше езерото, което пореше с бащината си рибарска лодка... И студеният въздух не проникваше така през дебелия ямурлук. А утрешният ден не бе страшен...
Спомни си образа на дядо си. Съжаляваше, че той не е жив сега, за да види поне веднъж как храбрите витязи на Самуил отново газят родните хълмове. За да посрещне българският войник там, където очакването за него крепеше народа в дългите години на черното иго.
От изток небето бавно просветляваше... Той бръкна в джоба си и извади малкото одърпано тефтерче. „Странно стича се живота”, написа той и постави датата – 16 септември 1918 г.
Гръм разтърси тишината. Тътен се понесе над бистрото езеро. Снарядите започнаха да барабанят по нашите позиции. Слънцето се подаде над хоризонта, а при малкото, бистро езеро край Дойран започваше атака...
Коментари