Човек често изпада в крайности. Невероятната еуфория от последната нощ и посрещането на изгрева на брега на реката, под стените на видинската крепост се смениха по някакъв магически начин с апатия, умора, отчаяние и чувство за безвъзвратно отминали щастливи моменти. За около час от това сиво състояние ме изкара Силвето, с която се разходихме по пустата главна улица, а след като тя си тръгна отново ме завладя чувството на отдалеченост, тъга, самота и други почти забравени до днес емоции...
На вечеря нямах апетит и докато замислено разбърквах чинията си се пренесох на онова спасително място, което винаги е готово да те приюти в такава ситуация. Място, където пеят птици, носи се аромат на диви цветя, а пред теб, преметнал "Манлихерата" на рамо, бърза той - Гоце, Даме, Тодор... Бързаш и ти, бързате цялата чета - първите слънчеви лъчи вече галят планинските хребети, а селото все още е далеч...
Навън последните слънчеви лъчи се скриват зад далечните панелени блокове. Оставям вечерята почти недокосната и сядам зад компютъра - искам да напиша нещо...
Всеки народ трябва да има идеал!
Всеки човек трябва да се бори за идеала на своя народ!
Моят народ има идеал! Той се издига до тъмните облаци, надвиснали тежко над белите върхове на гиганта Шар! Идеалът на моя народ се къпе в кристалните води на едно приказно езеро! Той е красива девойка - с разпилени от беломорския вятър коси или отражението в окото на величествения пирински орел!
Тази мечта е красива. Тя пее със звън на църковни камбани, с ясния глас на млада жътварка и с успокояващото блеене на шарено стадо, пасящо кротко по бреговете на бавно течащия Вардар.
Но това е и една жестока мечта! Това е мечта, окъпана в кръвта на хилядите си достойни чеда. Песен, която заглъхва в скръбта на старицата, оплакваща единствената си рожба, паднала в неравен бой за свобода и справедливост. Песен, която чезне сред зловещия пукот на десетки горящи села, сред виковете на стотици обезчестени девойки, сред зловещият звън на окови и страшното свистене на кървав ятаган...
Това е песента на Македония - изгубеното дете на Майка България!
Ярост, жестокости, изнасилвания, смърт... За това, че си се родил българин. За това, че живееш в българска земя. Затова, че не искаш да смениш вярата и езика си. Реки от кръв, колони от бежанци - деца и старци - без дреха, без храна, без дом, без бъдеще - само с надежда. Надеждата, че Майка България не ги е забравила, че тя отново ще се изправи за тях и стаената сила на справедливостта ще разкъса оковите на робството. Надеждата, че духовете на Гоце и Даме все още стряскат на сън синовете на България. Надеждата, че родните Балкани ще срещнат нови войводи, повели към смъртта следващото поколение от безсмъртници. Надеждата, че борбата няма да спре! Борбата трябва да продължава - с всички сили и с всички средства! Младите борци трябва да посрещат смело врага и трудностите, защото пътят, по който вървим, макар и трънлив, е пътят на справедливостта!
А докато ние се борим на страната на справедливостта - Бог винаги ще бъде с нас!
На вечеря нямах апетит и докато замислено разбърквах чинията си се пренесох на онова спасително място, което винаги е готово да те приюти в такава ситуация. Място, където пеят птици, носи се аромат на диви цветя, а пред теб, преметнал "Манлихерата" на рамо, бърза той - Гоце, Даме, Тодор... Бързаш и ти, бързате цялата чета - първите слънчеви лъчи вече галят планинските хребети, а селото все още е далеч...
Навън последните слънчеви лъчи се скриват зад далечните панелени блокове. Оставям вечерята почти недокосната и сядам зад компютъра - искам да напиша нещо...
Всеки народ трябва да има идеал!
Всеки човек трябва да се бори за идеала на своя народ!
Моят народ има идеал! Той се издига до тъмните облаци, надвиснали тежко над белите върхове на гиганта Шар! Идеалът на моя народ се къпе в кристалните води на едно приказно езеро! Той е красива девойка - с разпилени от беломорския вятър коси или отражението в окото на величествения пирински орел!
Тази мечта е красива. Тя пее със звън на църковни камбани, с ясния глас на млада жътварка и с успокояващото блеене на шарено стадо, пасящо кротко по бреговете на бавно течащия Вардар.
Но това е и една жестока мечта! Това е мечта, окъпана в кръвта на хилядите си достойни чеда. Песен, която заглъхва в скръбта на старицата, оплакваща единствената си рожба, паднала в неравен бой за свобода и справедливост. Песен, която чезне сред зловещия пукот на десетки горящи села, сред виковете на стотици обезчестени девойки, сред зловещият звън на окови и страшното свистене на кървав ятаган...
Това е песента на Македония - изгубеното дете на Майка България!
Ярост, жестокости, изнасилвания, смърт... За това, че си се родил българин. За това, че живееш в българска земя. Затова, че не искаш да смениш вярата и езика си. Реки от кръв, колони от бежанци - деца и старци - без дреха, без храна, без дом, без бъдеще - само с надежда. Надеждата, че Майка България не ги е забравила, че тя отново ще се изправи за тях и стаената сила на справедливостта ще разкъса оковите на робството. Надеждата, че духовете на Гоце и Даме все още стряскат на сън синовете на България. Надеждата, че родните Балкани ще срещнат нови войводи, повели към смъртта следващото поколение от безсмъртници. Надеждата, че борбата няма да спре! Борбата трябва да продължава - с всички сили и с всички средства! Младите борци трябва да посрещат смело врага и трудностите, защото пътят, по който вървим, макар и трънлив, е пътят на справедливостта!
А докато ние се борим на страната на справедливостта - Бог винаги ще бъде с нас!
Коментари