Единство и сила!

Непубликуван портрет на Иван Михайлов

2012-01-30T14:47:00.003+02:00

Представям ви портрет на легендарния водач на ВМРО Иван Михайлов, който, до колкото ми е известно, никога не е пускан в интернет.

Сбогом, Видин!

2011-06-27T23:49:00.007+03:00

Когато говорим за демографска катастрофа, община Видин представлява емблематичен пример за необратимите измерения на обезлюдяването на населените места в нашата страна.

Глобално погледнато, общината все пак е разположена на доста важно място в националната и европейската транспортна система. През общината преминават два европейски транспортни коридора: № 4 Дрезден/Нюрнберг–Прага–Виена/Братислава–Будапеща–Арад–Букурещ–Констанца/ Крайова – София – Солун/Пловдив – Истанбул и № 7 - река Дунав. Поради особеностите на икономическото развитие на страната в последните 20 г., и конкретно поради икономическият срив и последвалия застой в региона, тези предпоставки за устойчиво развитие не се използват и към настоящия момент не се забелязват тенденции за положителна промяна в това отношение.

Община Видин включва 34 населени места – два града (Видин и Дунавци) и тридесет и две села (Акациево, Антимово, Бела Рада, Ботево, Буковец, Динковица, Долни Бошняк, Дружба, Гайтанци, Генерал Мариново, Гомотарци, Градец, Иново, Ивановци, Жеглица, Каленик, Капитановци, Кошава, Кутово, Майор Узуново, Новоселци, Пешаково, Плакудер, Покрайна, Рупци, Синаговци, Слана бара, Сланотрън, Цар Симеоново, Търняне, Въртоп и Войница).

Населението на общината към 31 декември 2010 г. официално е 79 925 души. Според данните на ГРАО 54 484 души живеят в гр. Видин, а едва 14 159 души живеят в останалите 33 населени места на общината. Цели 11 282 души са регистрирани с настоящ адрес извън община Видин, а практиката показва, че това са в огромната си маса млади хора, които учат и живеят в големите университетски центрове в страната. Болшинството от тях нямат намерение да се завърнат по родните си места дори и след успешно дипломиране, тъй като не виждат перспектива за успешна професионална реализация, а търсят такава в големите областни центрове, най-вече в Западна България, като най-често те се установяват за постоянно и създават семейства в София.

За да се придобие ясна и точна картина за демографската ситуация в община Видин, трябва да се вземат предвид редица допълнителни фактори, като най-значим от тях е повсеместната емиграция, която в този край е достигнала размери, далеч по-големи отколкото в която и да е друга община в България. Броят на гражданите, които официално са регистрирани адресно в общината, а всъщност са трайно живеещи в чужбина е огромно и трудно може да бъде определено прецизно.

Освен чудовищните размери на икономическата емиграция, в региона се наблюдават и останалите елементи на демографската катастрофа в страната – застаряващо с бързи темпове население, изключително ниска раждаемост на български деца, висока раждаемост сред циганското малцинство и бързото циганизиране на населените места в общината.

За да придобием по-ясна представа за размерите на демографската криза, можем да направим елементарна справка с официалната статистика.

През 2009 г. в община Видин са родени 569 деца, а за същия период са починали 1 102 души. Това прави отрицателен естествен прираст от минус 533 души. Тези данни са достатъчно красноречиви, но се допълват и от данните за механичното движение в общината (съотношението на заселилите се и изселилите се от общината граждани) – то е с една от най-високите отрицателни стойности в страната – минус 710 души. За сравнение, двете най-близки общини, чийто център е областен град - Монтана и Враца са с далеч по-ниски показатели. Механичното движение в монтанска община е минус 277, а във врачанска – минус 397 души.

Най-елементарната сметка показва, че само от смъртността и официалното изселване от видинска община (а официалните данни за изселването са силно занижени и, на практика, не отчитат емиграцията към чужбина) през 2009 г. населението на общината е намаляло с 1 243 души. Само през 2009 г. населението в община Видин е намаляло с толкова, колкото е населението на най-голямото село в общината – Градец. Това е все едно да изчезнат 31 села като Ботево, 5 като Майор Узуново или повече от две села като Иново!!

Не по-малко поводи за притеснение предоставя и статистиката за възрастовата разбивка на населението в община Видин. Към декември 2009 г. в общината живеят едва 8 020 деца на възраст до 13 г. От тях 7 189 живеят в двата града на общината. В 32-те села на видинска община живеят едва 800 деца – по-малко, отколкото има в едно обикновено основно училище. Към тази бройка можем да добавим и 2 982-те младежи на възраст между 14 и 17 години – общо броят на непълнолетните в общината е 11 002.

За сравнение, броят на хората между 18 и 60 годишна възраст е 44 124 души. И още около 25 000 са над 60-годишна възраст. Тук не можем да приведен конкретни данни какъв точно е броят на циганското население, но на всеки става ясна тенденцията – след 20-30 години българите да представляват екзотично малцинство край бреговете на Дунав.

Изследване сред 100 произволно избрани видинчани , мъже и жени на възраст между 20 г. и 25 г., онагледява отчайващите процеси, които протичат в общината и огромното изтичане на млади хора извън Видин. От стоте интервюирани младежи само шестима работят и живеят постоянно във Видин. Двама живеят в град Видин, но търсят работа в столицата и са решени твърдо да напуснат общината в най-близко време. Останалите 92-ма души живеят постоянно извън Видин. От тях 16 души са студенти и не работят нищо в градовете, в които учат. Едва ли може да се възлагат надежди, че повечето от тях ще се върнат в община Видин след като завършат, тъй като от шестимата работещи във Видин младежи едва двама са завършили висше образование. Останалите 76 младежи на възраст между 20 г. и 25 г. вече са се устроили извън Видин (работят или учат и работят едновременно) и не възнамеряват да се връщат обратно. Осем от тях са в чужбина.

Във видинско демографската катастрофа вече се е случила. Процесите на обезлюдяване са почти завършени и, на практика, необратими. С темповете, с които се топи населението в тази част на България, съвсем скоро видинска община ще остане само парче земя, през чиито пътища преминават международните доставки между Централна Европа и Истанбул. Единственият положителен ход, доколкото би могло да се възлага някаква надежда за обръщане на демографските тенденции, е в моменталното и рязко икономическо развитие на общината. Не дори в дългосрочни икономически програми и стратегии. Видинската икономика трябва да се реанимира спешно – в противен случай след 10 години австрийските туристически агенции ще предлагат в пакета си за разходки по Дунав и посещение на „Призрачният град” – Видин в България.

Провален протест на 9 септември 1950 г.

2011-05-03T13:08:00.005+03:00

От в. "Македония" - бр. 36 от 1994 г.

Десетки хиляди листовки с лозунги "Вън от страната ни, съветски грабители, експлоататори на българския народ", "Народе, помогни си сам, за да ти помогнат и други", "Българино, не търпи тиранията!", "Долу диктатурата", "Долу комунизма" и други подобни е трябвало да бъдат разпръснати в София и Югозападна България в навечерието на 9 септември 1950 г. Освен отпечатването и разхвърлянето на позивите конспиративната организация, предимно от членове на забранения БЗНС, е планирала да спре градския и таксиметров транспорт в утрото на комунистическия празник. Разчитала е на доверени хора в монополното обединение на Софийския градски транспорт начело с началника на депото Михаил Вл. Георгиев. Лишените от възможност за легална борба в защита на частната собственост и личната инициатива са изграждали конспиративната си мрежа три години и са се надявали на подкрепа от територията на Югославия и Гърция. На 1 август 1950 г. след разкриването на плана за организирания протест започват арестите. Оттук нататък започва историята на не един съсипан човешки живот. В дома на Тодор Ал. Иванов намират 10 000 позива и клишетата за отпечатването им. В зловещите подземия на "Московска" 5 Тодор Иванов е пребит от ченгета и наети от тях мургави събратя. Осъден на 15 години затвор, от които ефективно изтърпява 11 години в Плевен, Пазарджик (тук е заедно със земеделският лидер Димитър Гичев), каменна кариера "Калояновец" (Старозагорско) и Белене, където началник му е комунистическият герой Гогов (все още жив и неосъден). През тези години съпругата му и малкият му син са изселени от София, сестрите му са принудени да се откажат от него, а баща му загива при неизвестни обстоятелства. Вече на свобода и с намалено зрение, Тодор Иванов не е допуснат да се лекува в Австрия и почти напълно ослепява. И днес, когато апатията обхваща все повече хора, нека погледнем този човек, неговия съсипан живот и да помислим още веднъж дали с нашето "аз няма да гласувам" няма да загубим и малкото извоювана свобода.

Царският дворец в София

2011-04-22T12:50:00.005+03:00

Цялата история на Третото българско царство е неразривно свързана с царския дворец в София. В него са утвърждавани законите и царските укази, тук монархът посреща гостите си и организира приеми, в двореца живее царското семейство. На практика, в царския дворец е съсредоточен живота на страната.

Сградата била обградена с дебела каменно-кирпичена, на места с железобетон, стена, в която били направени няколко входа. Освен парадния вход, съществували източна и западна порта, а през северната влизали прислугата и персоналът.

Дворецът е построен върху мястото на някогашния турски конак, който бил на два етажа и имал 23 прозореца. Средставата за построяването му били събрани от българското население от софийско. В конака е съден Васил Левски, а пред сградата, на мястото на което по-късно е построено караулното помещение на двореца, цяла седмица стои забита на кол главата на Бенковски.

След Освобождението конакът опустява и Народното събрание решава да се преустрои за дворец като държавна сграда. През 1879 г. княз Александър Батенберг поръчва на австрийския архитект Рупелмайер да създаде проект за дворец. Изискването е да бъдат предвидени жилища, освен канцеларии и приемни зали. Именитият австриец се справя с възложената задача и създава сполучлив проект, въпреки че от него не лъха на грандомания, като самият дворец е със средни за владетелски дом мащаби.

В началото на строежа, за да се освободи място, е разрушена съседната на стария конак Челеби джамия (западно от двореца), а от Димитър Греков е откупен имот за 5 000 златни лева за да се оформи на негово място дворцовия парк. От турския конак са запазени само основите, тъй като са зазидани с дялани блокове, а горните два етажа са застроени наново. В западното крило е обособена голяма приемна зала, над която е издигнат висок сводест купол.

В новопостроения дворец се развива активен обществен живот още по времето на княз Батенберг. Големият български политик Константин Иречек, който е и министър на просвещението 1881г.-1882 г., пише: „Пред палата се простира Александровата градина, публичен парк с кьошк за музика и с малко кафене”.

След възкачването си на трона, Фердинанд нарежда да се построи нова сграда, която да служи за жилище на владетелското семейство. През 1887 г. виенският архитект Франц Грюнангер изработва проект за триетажна пристройка. Тя е по-отдалечена от булевард „Цар Освободител”, разположена в уютна градинска обстановка. На втория етаж са изградени спалните на царското семейство. Те били с просторни балкони и големи прозорци.

Общата застроена площ на двореца обхваща 5742,30 кв.м и има 80 помещения. Дворът, заграден от стената, е с площ 17 690 кв. м, в който е създаден парк с редки дървесни видове, храсти и декоративни растения. В пределите на Двореца влизат Природонаучният музей и т. нар. Бурмова къща, която се намира на ъгъла на ул. „Московска” и ул. „Бенковски”, собственост на бившия министър-председател Тодор С. Бурмов, откупена от цар Фердинанд. През 1933 г. Бурмовата къща е ремонтирана от арх. Иван Васильов.

Най-големият абсурд е, че подземията на софийския дворец остават неизследвани напълно дори днес. Срамно за историческата ни наука е, че няма воля и интерес да се разгледат тунелите, които минават под самия център на столицата и са свързвали двореца с важни държавни институции.

Подземният етаж е половин метър по-дълбото от повърхността и достига височина до 3 – 3,50 м. Има много помещения и голямо хранилище. От хранилището излизат няколко тунела с височина до 3 м. и ширина 2 – 2,50 м, които водят в различни посоки. Описанията, които са оставени за Челеби джамия, показват, че още по турско време под нея имало подземни ходове и зандани. В някои от тях били затваряни борци за народната свобода.

Първият тунел свързва кухнята, коярто се намирала в северозападната част на парка. То този тунел се внасяла храната на царското семейство. Тъй като често се организирали приеми и балове, за които имало нужда от големи количества храна, този тунел е толкова голям, че по него може да мине автомобил.

Вторият тунел е в съседство с хранилището, което е разположено под източната част и отвежда на юг към караулното помещение. При строежа на бившия мавзолей били разкрити следи от този тунел. Съществуват сведения, че по него се стигало до Военното министерство.

Третият тунел започва от средата на подземието и се насочва на север към ул. „Московска”. Съвременници предполагат, че той води към криптата на храм-паметник „Св. Александър Невски”.

Четвъртият тунел, който е най-голям, се насочва на запад и придворните твърдят, че той свързва Двореца с Националната банка.

Двата големи тунела, които водят на север и запад, са залостени с дъбови врати и никой не се е занимавал с тях и не е проучвал тяхното предназначение.

По време на Втората световна война в североизточната част на Двореца, в съседство с музея, е иззидано на 20 м дълбочина бомбоубежище за царското семейство. В бомбоубежището се влиза от източния тунел.

На първия етаж на Двореца, влизайки през парадния вход, се намира служебния кабинет на царя, до който има вестибюл, където изчакват гостите. На тзи етаж са също кабинетите на царските секретари, канцеларията на княгиня Клементина (майката на Фердинанд), а по-късно на царица Йоанна. В дъното е кабинетът на княз Кирил. На същия етаж, но гледащи на изток се намират учебните зали на царските деца. Те са в съседство с триетажната сграда. Пред залите има веранда за игра. На първия етаж има и няколко стаи за гости. В западната част на етажа е канцеларията на инспектора на дворците. В нея се влиза направо от западните порти или от северната врата. Канцеларията е щаб на домакинските служби.

На втория етаж на западното крило се намира известният червен салон, където се провеждали тържествените галаприеми. На етажа има и по-малък салон, концертна зала с подиум, а зад тях, в северната част, е зимната градина. Срещу стълбището, в източната част на втория етаж, се намира залата със знамената. Тя е облицована с гоблени, таванът е от дърворезба и там се посрещали официалните гости, там ставали аудиенциите и царските приеми. Залата със знамената била най-разкошната и впечатлявала с обзавеждането си високопоставените гости на монарха.

На първия етаж, между старото и новото здание се намирали столовата и кафе-салонът, а в северната част е разположен дворцовият параклис „Св. Св. Петър и Павел”.

Цар Борис III ползвал четири кабинета в двореца. Първият, който споменахме, е на първия етаж и гледа на юг. Този кабинет се е смятал за официален. В него царят преглеждал документацията и изслушвал докладите на своите подчинени. В кабинета се влиза през масивна врата с позлатени дръжки и цветни орнаменти. В дъното било разположено изящно бюро, изработено от махагон, с дърворезба и художествено изработена мастилница. Вторият кабинет е „военен”. В него цар Борис III изслушвал началника на военната канцелария и генералите, които го посещават. Намира се на първия етаж на вътрешното крило. Обзаведен е по-скоро за служебни, а не за парадни посещение. Посетителите в този кабинет се въвеждали откъм ул. „Московска” 12. Третият кабнет е доста малък, намира се на втория етаж до спалните помещения и разполага със специализирана библиотека. Последният кабинет се помещава в Природонаучния музей. Там владетелят обичал да прекарва свободното си време в разговори за птици, лисици и всякакви редки видове.

Цар Борис III често ползвал и канцеларията на ул. „Московска” 31, която днес е седалище на столичния кмет. Там често приемал министър-председателя и други високопоставени гости.

С описването на събитията, сполетели двореца след идването на комунистическата власт, е по-добре да не се опетнява символа на българската държавност. Факт е, че безродните комунисти унищожават огромна част от интериора и екстериора, както и от дворцовата документация. Все пак, съдбата пощадява една част от наследството на царския дворец в София и би било редно тя да бъде извадена от прашните подземия и да заеме мястото, което подобава. За да напомня на българите, че е имало времена, когато на държавните институции не се е гледало с презрение, а с уважение и народна любов.

Историята на двореца в снимки можете да видите в блога "Стара София".

Информацията в статията е взета от книгата на Недю Недев "Цар Борис III - Дворецът и тайният кабинет"

Великотърновските комунисти фалшифицират историята

2011-01-28T15:30:00.003+02:00

Общинските съветници от БСП във Велико Търново са внесли на 7 януари за гласуване в Общинския съвет едно на пръв поглед патриотично предложение. Както обаче е установената десетилетна традиция на комунистическите (и днешните социалистически) активисти, под маската на патриотични начинания се правят опити за грубо и най-нагло фалшифициране на българската история.

На всички са ни известни опитите на комунистическата власт да “заграби” личности-символи в българската история – Христо Ботев, Васил Левски, Никола Вапцаров... Опитите да се представят тези, както и много други заслужили българи, за комунисти може да се сравни единствено с идентичните опити на югославските комунисти да представят най-големите борци за българщината в Македония за “небългари”, “антични македонци” и врагове на България.

В момента великотърновските социал / комунисти се опитват да продължат начертаната линия, като посягат на живота и делото на един от най-именитите великотърновци – Никола Габровски. Общинските съветници от БСП искат да поставят “възпоменателна плоча в парк “Габровски” по повод 120 годишнината от първата социалистическа сбирка в България”. Председателката на групата им – другарката Желка Денева предлага следния текст за плочата: “В близост до това място от 3 до 5 май 1891 г. се е провела Първата социалистическа сбирка в България”.

Явно другарката Денева, която се ползва с твърдата подкрепа на крайно левите в нейната партия, е толкова компетентна по въпросите на историята, колкото и по въпросите на вещното и облигационното право – изобщо.

Да се сложи плоча, напомняща за живота и делата на Никола Габровски, в близост до неговата къща е патриотична и заслужаваща подкрепа идея. Но не и по безсрамния начин на крайно левите, опитващи се чрез лъжи да укрепят рушащите се основи на идеологията си, приобщавайки към нея хора, чието дело е било безкрайно далечно на комунистическите принципи.

Не е нужно да си историк за да знаеш пределно ясно каква е била сбирката в лозето на Никола Габровски. Достатъчно е да си внимавал в часовете по история в средното училище (или да можеш да боравиш с интернет) за да разбереш, че от 3 до 5 май 1891 г. там се е провела Първата сбирка на Българската социалдемократическа партия. По-късно Габровски влиза в Българската работническа социалдемократическа партия. Чак през 1914 г. влиза в редовете на БРСДП – тесни социалисти.

Нека се направи плоча, която да напомня на гражданите, че парк “Габровски” (макар и безобразно запуснат днес) е изграден върху лозето на Никола Габровски. И без това почти никой не помни, че т. нар. “Баварска къща” не е просто популярна великотърновска кръчма, а вилата на този известен великотърновец. Да не говорим, че преди месец и тази архитектурната забележителност беше подпалена от бездомен клошар.

Наш дълг е опазването на паметта за големите българи и предаването на техните завети на бъдещите поколения. Но употребата на историческите ни личности за партийни цели и то чрез фалшифицирането на тяхната биография е глупост, достойна единствено за Българската комунистическа партия и техните наследници днес.

Никола Габровски е роден на 6 септември 1864 г. във Велико Търново. Учи в семинарията на Петропавловския манастир, а след това постъпва като гимназист в Русия. През 1884 г. започва да учи право в Женева. Връща се в България три години по-късно и постъпва като съдия в Софийския окръжен съд. Близък е на Димитър Благоев и през пролетта на 1891 г. приема във вилата си Търновската сбирка, която предшества основаването на Българската социалдемократическа партия. Участва в издаването на “Българска социалдемократическа библиотека”. Никола Габровски е убит на 11 юли 1925 г.

И Станка Златева се включи в борбата ЗА демографското изчезване на българите!

2010-12-27T14:08:00.006+02:00

В днешния си брой (27 декември 2010 г.) в. "24 часа" е поместил едно изказване на световната ни и европейска шампионка по борба Станка Златева. Тя беше избрана за спортист номер 1 на 2010 г. След награждаването си, Златева заяви:

"Семейство и деца по най-бързия начин могат да се направят. Хващаш някого, вземаш си го и правите деца. И после какво? Кой ще те издържа? Има време! Станах по-спокойна и по-улегнала."

По принцип, всеки човек има право сам да решава как да изживее живота си. При всички положения, той е принуден и да се съобразява с финансовото си положение и реалностите. Когато, обаче, си европейски и световен шампион, и си избран за Спортист на годината на своята страна, има някои неща, с които би трябвало да се съобразяваш в изказванията си. Защото думите ти вече не звучат от устата на някаква 27-годишна жена, а са позиция на пример за младежта, за феноветете ти, а и на всички твои сънародници.

Посланието, което Станка Златева отправи към българите е: НЕ ПРАВЕТЕ ДЕЦА, ЗАЩОТО НЯМА КОЙ ДА ВИ ИЗДЪРЖА СЛЕД ТОВА. И мъдро добавя: ИМА ВРЕМЕ!

За съжаление, време вече няма. Никакво. Времето, в което българският народ беше почти девет милиона е толкова далеч от реалността, колкото и времето, когато се чудехме кой от световните си шампиони да направим Спортист на годината. Защото имахме повече от един.

А ако Станка Златева не може да си позволи да роди дете по финансови причини, то българинът направо да се кастрира и да забравяме, че сме съществували. Щом световните ни шампиони трябва някой да им издържа децата...

Явно един циганин, живеещ в кашон, е по-успял от златен медалист, защото може да си позволи да роди 10 деца. И изобщо не отговаряйте на това, с тъпия довод, че българинът не иска да гледа детето си в кашон. Точно това е причината да не се раждат 10 деца, ако нямаш средстава да им осигуриш живот извън кашон. Нима Станка Златева би гледала детето си в кашон, защото няма кой да я издържа? Аз не познавам мой близък, който да живее в кашон, а деца повечето имат.

Лошото е, че манталитетът на елита ни, явно е променен генерално - и на спортния, и на политическия, и на културния. Явно да се самоиздържаш вече не значи да имаш личен доход, дом, който да можеш да подържаш чист, храна, средства за памперси и адаптирано мляко, ако има нужда. Явно вече самоиздръжката включва огромни имения, автомобили за по няколко стотин хиляди, скъп алкохол и ваканции на поне 5000 км. от България. А колкото до нуждите на детето - бебешки маратонки на "Адидас" за по 50 лв.

А най-интересно е последното изказване на Станка Златева: "Станах по-спокойна и по-улегнала."

Щом това да станеш по-улегнал, значи да отречеш мястото на семейството в обществото, значи сме отишли по дяволите. Явно и ние, също както световните ни шампиони, сме станали по-спокойни - за какво да се тревожим? Ами нека, който няма друга работа, да се тревожи. Ние ще си ходим по гала вечери, ще даваме пари за по-нов автомобил или за по-голямо LCD, а за дете няма да ни стигат, защото за дете няма кой да ни издържа...

Идиотите нека раждат - нали след време все пак ще трябва да имаме нови световни шампиони. А то, както е тръгнало, Спортист на годината на България за 2015 г., като нищо може да се казва и Мохамед Алтън - носител на алтънен медал по борба...

Какво се крие зад съвременната турска дипломация - превод на поверителен доклад на американското разузнаване, публикуван от WikiLeaks

2010-12-05T22:34:00.007+02:00

Публикувам тук превод на поверителен доклад на американското посолство в Анкара от януари тази година. Преводът е доста бърз и не съм редактирал написаното. Целта е просто да се добави още един източник, който доказва, че съвременната турска политика не е адекватна на реалностите в Европа, враждебна е на европейските ценности и се стреми към възстановяване на влиянието на Османската империя на Балканите и Близкия Изток.
Публикувам го и за да се даде още един аргумент срещу позицията, която се изказва от управляващите днес в България и една част от обществото, които твърдят, че съвременна Турция не е заплаха за България и опасенията от активизиралата се турска дипломация са неоснователни. Очевидно е, че дори САЩ, които се възприемат от обществото като традиционен покровител на Турция, са твърде притеснени от политиката която водят Ердоган и Давутоглу.

Номер: 10ANKARA87

Създаден: 20 януари 2010 г.

Пуснат в интернет от Wikileaks: 28 ноември 2010 г.

Класифициран: ПОВЕРИТЕЛНО

Произход: Посолство Анкара

Класифицирано от: Посланик Джеймс Джефри по причини 1.4 (b,d)

Днешната турска политика е смесица от "традиционна западна" ориентация, отношение и интереси, и два нови елемента, които са свързани с новите турски философии: "нула конфликти" и "нео-османизъм". Ядрото на турската външна политика все още е традиционното и е концентрирано върху сътрудничество и интеграция със Запада. Главната основа на външната им политика е НАТО, а най-ясно изразен е стремежът към членство в ЕС. Началото на тази политика се крие в османските опити да се копират европейските Велики сили – опити, които са засилени изключително от Ататюрк. Въпреки това Турция се включи във Втората световна война чак в нейния край, след десанта в Нормандия. Единствено заплахата от СССР и доминацията (и протегнатата ръка) на САЩ, доведоха до „Турция, каквато я познаваме днес”: верен боен партньор в Корея, голям съюзник в НАТО, опора на САЩ в Близкия изток.

До момента Европа е най-важният икономически партньор на Турция, що се отнася до инвестиции и търговия. Европейският съюз осъществява 42% от общия търговски обмен на Турция, докато САЩ е много по-малко важен по отношение на търговията с по-малко от 5%. Докато САЩ не е толкова важен за Турция според търговските статистики, те остават важни в редица сектори (енергетика, авиация, военно) и по редица начини. НАТО е ключово и много уважавано от Турция. (Забележка: Фактът, че според едно изследване „само” около една трета от турското население смята НАТО за важно за турската сигурност, всъщност е плюс; при всички проведени изследвания турците са демонстрирали силен негативизъм към всяко обвързване с чужда сила и поемането на ангажименти. Но не трябва и да бъдем прекалени оптимисти, защото турската подкрепа в НАТО беше намалена на половина през последното десетилетие. Край на забележката.)

Турската армия е въоръжена от САЩ и Турция осъзнава, че много „пожари в задния й двор” – от Ирак до Афганистан и Пакистан – могат да бъдат разрешени само при близко сътрудничество със САЩ и НАТО и с приемането на водачеството на САЩ и НАТО. Накрая, дори лидерите на АКП знаят, че голяма част от техния чар в Близкия Изток и навсякъде другаде, произлиза от техните привилегировани позиции в ключови Западни клубове. Тази традиционна ориентация може да е разклатена или намалена, но тъй като предимствата й са осъзнати и приети от елитите на всички философски течения, Турция няма да я изостави.

„Нула проблеми със съседите на Турция”

Но тази Турция се опитва да се „пост-модернизира”. Основна част от усилията на АПК бяха насочени към разрешаването на проблемите с „най-близката чужбина” на Турция. Тези опити контрастират на „традиционната” турска политика да се оставят замразените конфликти да тлеят и са много по-съвместими с интересите на САЩ и Европа. Списъкът с турските инициативи при управлението на АКП е внушителен: Приемането на плана Анан през 2004 г. за разрешаването на Кипърския въпрос, продължаването на сближаването с Гърция от 1999 г., „отварянето” към Армения, завършило с подписването на протокол за признаване, затоплени и продуктивни връзки с Багдад и Ербил (последните допълнени от съществени реформи по отношение на собственото кюрдско население на Турция). Завършекът на тази политика е охажването на Сирия (въпреки, че тази насока на политиката беше започната още от предишните управници на Турция).

Тези постъпки трябва да бъдат аплодирани, но все пак има „муха в меда”. Твърде малко окончателни и практически договорки бяха постигнати. Кипър все още е разделен, напрежението с Гърция в Егейско море продължава, Протоколите с Армения не са ратифицирани, заради турските претенции към Нагорно-Карабах, нестабилността в Ирак поставя съмнения относно конструктивността на Турция по отношение на иракската политика, сближаването със Сирия не отдалечи изобщо Сирия от Иран. Разбира се, Турция си има работа с някои от най-трудните субекти в света, като в страната действа и твърда опозиция, но реални положителни резултати все още не се виждат.

„Нео-османизъм”

Турската идея да се използват нейните културни и религиозни връзки с Близкия Изток за напредването на турските интереси и регионалната стабилност не е родена с идването на власт на АКП, но именно тази партия й даде много по-голям приоритет, до голяма степен заради ислямската ориентация на голяма част от партийните членове, включително лидерите Ердоган, Гюл и Давутоглу. Постоянното говорене на АКП, че разбира проблемите на региона и противопоставянето с консервативните, проамерикански правителства, доведоха до обвинения в „нео-османизъм”. Вместо да се отрече, Давутоглу прегърна това обвинение. Самият той е внук на османски войник, който се е бил в Газа, Давутоглу обобщи философията на Давутоглу/АКП в една необикновена реч в Сараево, която изнесе в края на 2009 г. Неговите тези: Балканите, Кавказ и Близкия Изток са били по-добре под османски контрол или влияние, надделявали са мира и прогреса. Уви, регионът е бил опустошен от дележи и войни непрестанно от тогава. (Той беше достатъчно умен да не обвини за всичко това империалистичните западни сили, но много се доближи до това обвинение). Въпреки това, сега Турция се върна, готова да води – или дори да обединява. (Давутоглу: „Ние отново ще установим тези (османски) Балкани”).

Въпреки, че тази реч е казана на балканите, по-голямото й влияние ще се окаже в Близкия Изток. Според теорията на Давутоглу повечето от режимите там са недемократични и нелегитимни. Турция си изгради образ, на който населението на Близкия Изток се възхищава, заради икономическите успехи и сила, както и заради желанието да се застъпва за интересите на хората. Така Турция достигна до „арабските улици”. За да демонстрира експертността на дипломацията си и османския опит, Турция се хвърли в половин дузина конфликти като медиатор. Това даде резултат с Ирак, а имаше известен успех и в сирииско-израелските разговори преди Газа. Турция постигна и някои ограничени успехи в Ливан и в сближаването на Саудитска Арабия и Сирия. Но тази политика носи и големи търкания, не само с нас и европейците, но и с тези, за които се смята, че трябва да приемат отново османския сюзеренитет. Още повече, че до момента Турция не е постигнала нито един истински успех.

Защо е тази промяна?

Различни фактори обясняват промяната в турската външна политика отвъд личните възгледи на лидерите на АКП:

- Ислямизация: Както споменахме, религиозността в Турция нарастна през последните години, също както наблюдавахме това да се случва в други мюсюлмански общества. АКП е едновременно бенефициент и причина за този феномен. Сериозната опозиция в Турция срещу тези „про-ислямски” реформи (например, забрадките) притисна АКП, а по-„ислямската” или „близкоизточната” външна политика предлагат алтернатива за набожната идеология на АКП.

- Успех: Въпреки проблемите си, през последните 50 години Турция се разви успешно, изкачвайки се до 16-та най-голяма икономика и член на Г-20. Това, заедно с необичайното положение на Турция по отношение на сигурността, сравнено с това на останалите страни в региона, окуражиха по-активната и по-независимата лидерска роля в регионалните и дори световните отношения.

- Икономика: Една от тайните на турския успех е икономическия ръст, до който доведоха търговията и технологиите. Този ръст е резултат на митническите съюзи с ЕС, до момента най-големият експортен пазар, както и инвестициите на ЕС. Важни фактори са и десетилетията на технологичен обмен и помощ от страна на САЩ. Въпреки това, експортът към ЕС намаля заради кризата през 2008-2009 и сега Турция търси нови пазари, особенно в богатия на въглеводороди арабски свят, Иран, Русия и Кавказ / Централна Азия. Тези страни имат пари и силна нужда от вносни продукти, а Турция зависи от тях заради техния нефт и газ. Тези страни, обаче, (включително Китай – друга турска експортна цел) са много по-склонни от ЕС и страните в Северна Америка да смесват политиката с търговията. До известна степен, Турция приема Запада за даденост и насочва икономическите си приоритети към Близкия Изток и „Евразия”.

- Разочарование от ЕС: В последно време мнението на турската общественост и елит стана доста по-песимистично по отношение на евентуалното членство на страната в ЕС – или по отношение на стойността на това членство. Причините за това са комплексни, но включват променящото се настроение в Европа по отношение на исляма, смяната на „про-турските” лидери във Франция и Германия от Саркози и Меркел, които са решително хладни спрямо турското еврочленство и създалото се чувство в Турция, че Европа е дистанцирана и не изпитва симпатии към Турция.

Една статия във „Файненшъл Таймс” от Гидеон Речман на 4 януари отбеляза правилно, че има тенденция „младите гиганти” – ЮАР, Бразилия, Индия и Турция – да използват политики към Третия свят и реторика от Третия свят, въпреки че се възползват изключително много от глобализираната търговия и международната сигурност създадени и установени от „Запада”. Казаното във „Файненшъл Таймс” определено характеризира Турция. С края на Студената война, определените успехи в борбата с Кюрдската Работническа Партия, какт о и „опитомяването” на Сирия и Ирак (а от турска гледна точка и на Иран), нуждата от НАТО-вска и американска защита за Турция намаля. Зависимостта на Турция от западната търговия, инвестиции, технологичен трансфер и образователна обмяна остава критична, но Турция гледа на всичко това, като на „безплатно благо”, което страната заслужава и не трябва да полага усилия за да го получи. Връзките с различните нови приятели на север, изток и юг изискват сериозни услилия от турската дипломация и тя си позволява известно отслабване в обгрижването на западните отношения.

Разочарованията на Давутоглу

Новият подход на АКП по отношение на външната политика беше приет противоречиво вътре и извън Турция. Външната политика не е голям фактор при формирането на настоящата популярност на АКП, но някои нейни елементи (за съжаление, тези, които най-много ни притесняват) се приемат добре от гласоподавателите. Критиките към Израел след Газа са много популярни, а относително меката турска позиция към Иран – страна, към която много турци са скептични – на пръв поглед не е много полезна за рейтинга на партията, но е изключително важна за образа, който Ердоган си изгражда. Това сплотява около него група от ислямски избиратели, които се асоциират с бившия премиер Ербакан.

От друга страна, голяма част от турския про-западен елит вижда във външната политика на АКП водена към ислямския свят допълнение към опитите да си ислямизира турското общество. Те разгорещено се оплакват, че страната им губи връзките си със запада. Националистическите среди в Турция, мобилизирани главно от Националистическата Партия на Действието, гледат на компромисите на АКП по отношение на Армения и Кипър, както и на отстъпките към Кюрдското Регионално Правителство в северен Ирак, като на предателство към „турците” от диаспората (иракските туркмени, азерите, турските кипърци и др.) и смятат, че АКП се опитва да подмени републикански организирания принцип на „туркизма” с ислямската „умма”. Републиканската Народна Партия, водещата опозиционна партия, атакува външната политика на АКП като неефективна, използвайки националистическа реторика и обвинявайки правителството, че „изоставя запада”.

Най-тежките изпитания пред външната политика на Ердоган, обаче, са по отношение на ЕС. До известна степен, европейската тревога срещу турската „нова ориентация” се осмисля в страната като извинение да се нанасят удари по Турция за да се трупат точки на основата на настроенията срещу чужденците в европейските страни. Но в Европа съществува и истинско притеснение, както стана ясно от изданието на генералния секретар на НАТО Расмусен миналия април. Европейците са ядосани от това, че Турция сама се представя за „ислямски” глас на съвестта в НАТО и се консултира първо с държавите от Близкия Изток, преди да разговаря със съюзниците си в НАТО. Представата, че това поведение ще се практикува и при евентуалното турско членство в ЕС , носи кошмари за европейците. Външната (и вътрешната) политика на Ердоган не внушава просто сблъсък между християнството и исляма, а обвинява Европа в религиозен секурализъм относно източната религиозност. Давутоглу и други посочват, че Турция като близкоизточна сила еоще по-привлекателна за ЕС, предоставяйки на ЕС нов външнополитически „пазар” през Турция. Докато някои в Европа изглежда са заинтересовани от тази идея, по ирония, включително скептичната за членството на Турция Франция, това не впечатлява твърде много повечето европейски столици, да не говорим за населението.

На последно място, не всички от бившите поданици на султана си спомнят с добро за миналото си под властта на Пашата и искат Турция да се завърне. Реакциите сред повечето балкански страни след изказването на Давутоглу в Сараево бяха доста силни. В самия Близък Изток, арабските улици може да аплодират турския популизъм и безплатната подкрепа за по-радикалните елементи, но самите управници не оценяват това толкова високо. Рано или късно, все пак, Турция ще трябва да представи резултати, да поеме рискове, да ангажира реални ресурси, да вземе трудни решения и да промени политиката си, която в момента се състои единствено от популярни лозунги, непрестанни пътувания и безкрайни подписвания на меморандуми за разбирателство с малко практическо значение. Показателен е случая с Иран, който въпреки значителната заявена подкрепа и ухажването от страна на Турция, демонстрира незаинтересованост относно предоставянето на каквито и да е концесии на Турция и не се съгласява с водещата роля на Турция в процеса по омиротворяване в региона.

Проблемът за САЩ

Новата турска външна политика не може да се разглежда еднозначно от наша страна. Това регионалните гиганти да поемат повече тежести в решаването на проблемите е стара цел на американската политика, но то идва с определена загуба на контрол. Въпреки това, Турция е задължителен съюзник по редица ключови за нас въпроси – Афганистан и Пакистан, сътрудничеството в и по отношение на Ирак, усилията на НАТО (въпреки, че водещата турска роля в противорактената отбрана няма да е лесна). Инициативите за „нула конфликти” донесоха повече успехи, отколкото сме виждали при предишните турски правителства – по отношение на Кипър, Гърция, кюрдите, северен Ирак, Армения. Това също подкрепя интересите на САЩ.

Въпреки това, последните въпроси илюстрират два проблема. Поне в турските очи, по тези въпроси за САЩ, особенно за медиите, групите по интереси и Конгреса, трябва да се обвинява Турция независимо от това какво прави. На второ място, Турция непрестанно се вкарва сама в проблеми именно поради иначе добрите инициативи, които предприема – арменските протоколи са най-добрия пример за това, но проблемите около гръцките острови и вътрешната опозиция спрямо „кюрдскаката политика” също са показателни. Това, което ни притеснява е тази неспособност да се доведат до завършек дипломатическите инициативи, както и липсата на решимост у екипа на Давутоглу да се изостави реториката и да се премине към реални дългосрочни инвестиции в дипломацията, армията и помощните капитали. (За щастие, Афганистан/Пакистан и ирак са двете големи изключения от тази тенденция.)

Най-големият потенциален стратегически проблем за САЩ, и това, за което някои коментатори надават вой, са турските нео-османски демонстрации в Близкия Изток и на Балканите. Това отношение „обратно към миналото”, което Давутоглу толкова ясно заяви в Сараево, комбинирано с турските стремежи да го изпълни чрез сближаване с по-ислямските или войнствени „актьори” в региона, непрекъснато създава нови проблеми.

Въпреки техните успехи и относителна сила, турците не могат да се състезават нито със САЩ, нито с регионалните „лидери” (ЕС на Балканите, Русия в Кавказ/ Черно море, саудитите, египтяните и дори иранците в Близкия Изток). С амиции за „Ролс Ройс”, но с ресурси за „Роувър”, единственият начин за турците да се включат в действието е да „измамят”, като намерят някой победен (това отговаря и на светогледа на Ердоган), Силаджич, Миш`ал или Ахмадинеджад, който да се зарадва, че турците подкрепят каузата му. След това турците се опитват да наложат ревизия на „западната” позиция, за да устроят нещата по вкуса на „тяхното момче”. Това е доста евтин начин да демонстрираш влияние, мощ и лозунга „Ние се върнахме”.

Ако турците са искрени в желанието си да отдалечат Сирия от Иран и ако започнат да постигат реални успехи, а не само да подписват съмнителни протоколи, тогава би имало полза за всички нас. Но със самия Иран положението е различно. Вече описахме какъв е фона на турските отношения с Иран, още по-сложен, отколкото с бившите османски араби и останалите субекти. Търговските / въглеводородните интереси, турското избягване от санкциите, произтичащи от първата Война в залива, концентрирането на Ердоган върху „третосвятството” и определени вътрешнополитически съображения – всичко това тласка Турция в грешна посока.

Джефри

Дилма Русеф ли ще изгони самонастанилите се в Габрово цигани?

2010-11-09T17:15:00.005+02:00

След като Дилма Русеф спечели изборите в Бразилия, всички наши ежедневници излязоха с тази новина на заглавните си страници. Сигурно и някаква част от читателите им са се въодушевили от този успех. Някакви болни мозъци в Република Македония дори решиха, че вече новината около отнемането на автомобилите с български регистрационни номера позатихна (поне по медиите) и е време да създадат нов скандал, като гръмко обявиха, че Дилма Русеф е родена в село Габрово (община Благоевград) и е антична македонка от рода на Александър Македонски. Явно журналистите в Скопие освен, че не познават историята, не са добре и с географията.

Но ако някой има нужда да си повдига самочувствието с това, че дъщерята на някакъв партизанин е оглавила Бразилия - може да изживее момента пълноценно.

Аз искам да обърна внимание на това, как една по-малко важна новина може да блесне на първите страници на вестниците и да намери място в новинарските емисии, а много по-важна и симптоматична новина остава скрита дори за местната преса.

Докато из цяло Габрово всеки се шегуваше с бразилския избор, колко ли габровци са разбрали за проблема на Стойно Зарев? 53-годишният мъж няколко седмици не може да влезе в бащината си къща заради самонастанили се цигани.

Явно отговорните фактори в Габрово вече празнуват победата на "своята съгражданка" и чакат тя да дойде и да изгони циганите от имота на един българин. С помощта на бразилската полиция.

Сериозно, ако сте изпитали поне малко въодушевление от изборната победа на тази Дилма Русеф, огледайте се наоколо, докато в Бразилия избират за президент "българка", все повече се увеличава вероятността следващият ни президент да бъде "бразилец". Или "индиец". Или "мексиканец". Или както предпочитате да наричате иронично българските цигани. Защото в тях явно е политическата власт по време на избори, в тях е демографската власт по време на нощите с откраднат от съседите ток, в тях явно е и изпълнителната власт, след като няма начин да бъдат изгонени от чужд имот.

А за Дилма - достатъчно е да цитираме нейното интервю за в. "24 часа":

Допускам, че съм единствената българка, в кавички, разбира се, постигнала успех извън България. За мен би било трогателно да бъда посрещната в България като президент на Бразилия. Голяма емоция за мен, а мисля, че и за тях също. Защото това е малка държава. Представете си как там гледат на Бразилия - 190 милиона души, страна, която се развива, създава нови работни места, която се възприема от света като една от най-перспективните. Затова мисля, че ще бъде много интересно.

Не, госпожо Русеф, не сте единствената българка, постигнала успех извън България. Един доста успял българин е г-н Стойно Зарев, който, обаче, не може да влезе в бащината си къща, защото банда цигани са се настанили в къщата му. Единственото, за което сте права е, че сте "българка в кавички, разбира се".

А как гледат българите на Бразилия? Знам аз как гледам на Бразилия - Една от малкото държави, които претендират да са цивилизовани, а огромна част от територията им е неизследвана, без карти, с туземно дивашко население, което стреля по хеликоптерите с лъкове. Държава, която не може да стане синоним на мафиотизирана бананова, нарко-държава, просто защото съществува Колумбия. Държава, чиито дъщери отиват да проституират в Европа за да изхранват родителите си... И, вече, държава, която не може да бие Холандия на Световното.

И да - държава, която се управлява от комунистическо отроче.

Сърбия - от конфронтация към изолационизъм

2010-10-18T21:00:00.004+03:00

Част от текста на "Западните Балкани - реалности и възможни предизвикателства" на Любчо Трохаров (бивш посланик на България в Хърватия (1992 г. - 1997 г.) и след това в Босна и Херцеговина (2002 г. - 2007 г.).

Сърбия бе и остана най-големия и важен компонент от проблемите, възникнали с разпадането на федерацията и водените на нейна територия войни. Тя носи главната вина за разрушенията и етническото прочистване в Хърватия, както и за десетките хиляди сръбски бежанци от тази република; за десетки хиляди убити бошняци, за геноцида в Сребреница, за стотици хиляди прогонени и разселени в Б и Х; за хуманитарната катастрофа в Косово в края на 90-те години на XX в. и последвалата военна интервенция на НАТО. За това сега главно от нейното поведение зависи нормализацията на отношенията между новите държави, стабилността на Западните Балкани като цяло и успеха в процеса на интеграцията на района в ЕС. За съжаление, сръбското общество и мнозинство от политическите сили в страната все още не са се разделили мисловно с миналото, не признават и не поемат отговорността за водените войни и извършените престъпления от режима на Слободан Милошевич. В Сърбия все още не е погребана доктрината, в името на която се водеха войните. Доказателство за това е искането на Белград - Международния съд в Хага да се произнесе относно Декларацията за независимост на Косово, прикривайки при това причините, предизвикали този акт на албанците. Като провокативно и цинично може да се тълкува и контра обвинението на Белград, внесено в отговор на обвинението на Хърватия (1999 г.) срещу Сърбия в Международния съд в Хага за етническо прочистване и геноцид, по което съда се обяви за надлежен. В съответствие със своите т. нар. специални и паралелни отношения с Република Сръбска (одобрени с Дейтънското споразумение), Белград обективно насърчава сръбския народ да бойкотира изграждането и укрепването на Б и Х като държава, стимулира етническото отчуждение, верската неприязън, политическата и икономическа дезинтеграция в държавата. Освен това Белград демонстративно отказва да предаде на трибунала в Хага най-големите военно престъпници Радко Младич и Горан Хаджич.

Сърбия има проблеми с всички свои съседни държави и не проявява склонност за тяхното разрешаване. Нещо повече, тя се опитва да диктува поведението на другите от позицията на силата. Показателно в това отношение е "наказанието" на тези от тях, които признаха независимостта на Косово - оттеглянето на посланици, придружено с заплахи за влошаване на отношенията, изгонването на посланиците на Р Македония и на Черна гора от Белград, заплахите към Скопие за извършената демаркация на границата с Косово, дискриминационното отношение към малцинствата от съседни народи - българско, албанско, хърватско, румънско и др.

Всичко това показва, че Сърбия все още не се е примирила с формирането на ново статукво в Западните Балкани. С политиката си тя реално създава напрежение и пречки в многостранното регионално сътрудничество. Не би следвало да се изключва възможността за нейни опити за дестабилизация, главно чрез мобилизация и подстрекаване на сърбите в Б и Х, Косово и Черна гора към демонстрации и сецесионизъм.

Брутално предателство на Бойко Борисов!

2010-10-04T21:27:00.007+03:00

(Можете да се запознаете с въпроса тук)

Днес нашият настоящ министър-председател Бойко Борисов се срещна с управляващия Турция Ердоган – човекът, който обяви, че желае да възстанови влиянието на Османската империя на Балканите.

Трагично е, но нашият Борисов за пореден път се прояви като изключително слаб политик и дипломат и тотално попадна в мрежите на опитния кукловод Ердоган. Аз се надявам, че това все пак се дължи на изключително ниските управленски качества на Борисов, а не е хладнокръвно продаване на националните ни интереси. Но и това не омаловажава размера на националното предателство, което днес беше извършено от Бойко Борисов.

По време на срещата между него и Ердоган бяха изказани редица опасни за страната ни позиции, но най-шокиращите шест са следните:

‎1. България като добър съсед подкрепя европейската перспектива на Турция.
‎2. Бойко Борисов остро критикува френския посланик, който заяви, че България трябва категорично да каже "за" или "против" членството на Турция в ЕС е.
3. Според двамата министър-председатели въпросът за обезщетенията на тракийските бежанци е решен.
4. Реджеп Ердоган заяви, че „Турция винаги е чувствала България близка до себе си”.
5. България е втората предпочитана дестинация за турските строители след Китай.
6. Турският премиер е получил гаранции от Бойко Борисов, че ще се осигури сигурността при провеждането на избори за главен мюфтия.

Ще си позволя да изложа своите кратки разсъждения по тези шест проблема и да разясня защо аз никога повече няма да гласувам за кандидати на ГЕРБ (както и на всяка друга политическа сила, подкрепяща Турция за членство в ЕС).

1. България като добър съсед подкрепя европейската перспектива на Турция.

Това нещо г-н Борисов може да твърди само за себе си. Ако иска да говори от името на целия български народ, хубаво ще е да си пусне мустаци, да си построи машина на времето и да се върне във времето на работническо-селската диктатура. Днес е 2010 г. и в България управляват гражданите, а не „безгрешните” партийни ръководства.

В Народното събрание бяха внесени повече от 330 000 подписа на български граждани, които настояваха Парламента да свика референдум, на който ГРАЖДАНИТЕ да решат „България да подкрепи ли Турция за ЕС?”. Всички изисквания на закона бяха спазени!

Днес, обаче, група безхаберници, начело с трагично некомпетентната председателка на Народното събрание Цецка Цачева и неспособният да отстоява национални интереси Бойко Борисов се опитват да пренебрегнат волята на повече от 330 000 българи по начин, който е достоен единствено за съветската и фашистката власт – с една дума на диктатора – да се затворят устите на целия народ!

2. Бойко Борисов остро критикува френския посланик, който заяви, че България трябва категорично да каже "за" или "против" членството на Турция в ЕС е.

Преди няколко дни трагично некомпетентната председателка на Народното събрание Цецка Цачева си позволи да коментира въпроса за турското еврочленство с думите: „Че кои сме ние да казваме дали Турция да влиза в ЕС?”. Изключително комплексарско изказване. Очевидно е, че ни управлява една нихилистична комплексарка, която е готова „да клекне” пред всеки чужденец, дошъл в България, за да командва какво да свършим ние.

Но каква промяна виждаме днес у нейния покровител Бойко Борисов... Той до толкова се е самозабравил в послушанието си към Ердоган, че си позволява да напада Франция, защото иска да заемем твърда позиция по „турския въпрос”. Ами, разбира се, че Франция иска да знае дали ще пуснем Турция в ЕС – нали Франция плаща всичко в този Съюз!! И да не се чудите всички след 10 г., когато се превърнем в заден двор на Турция – „Защо западните държави не ни помагат, защо оставят Турция да ни погълне?”. Ами защото днес Борисов реши да удари шамар на Франция и да се прегърне с Ердоган. В същата „прегръдка” бяхме цели пет века.

А и още нещо – от кога точно Борисов стана толкова смел срещу изказванията на чуждите посланици? В последните 2-3 месеца посланикът на САЩ поне 4-5 пъти си позволяваше да ни обижда като държава и да ни поучава как да се държим с малцинствата си. Тогава, обаче, Борисов беше „по-нисък от тревата” и изпълняваше всичко, което му се нареждаше. Нормално – очевидно ни управлява слуга на Турция и Щатите (Боже, доживях и аз да използвам тези думи, които винаги са ми звучали шизофренично – в стил „Световната конспирация срещу българите"). Само дето това не е никаква конспирация, целяща да ни унищожи като народ. Това е, чисто и просто, бездарна и продажна дипломация.

3. Според двамата министър-председатели въпросът за обезщетенията на тракийските бежанци е решен.

Това няма какво да го коментирам. Това твърдение просто е лъжа.

В България живеят стотици хиляди граждани, които са потомци на българите, които са изгонени от родните си места. На тях не е платена една стотинка. Единственият, който не разбира това е Бойко Борисов.

Припомнете си, че преди известно време Божидар Димитров постави въпроса за обезщетението на наследниците на тракийските бежанци и беше унижен от Бойко Борисов по невероятен начин. От тогава министър Димитров е по-тих от тревата. След днешната среща на Борисов с Ердоган можем лесно да открием тънката (дебелата!) връзка между събитията. Явно Борисов разсъждава и в този случай като историческия си пример Йосиф Джугашвили – ако не говорим за един проблем – той е решен!

4. Реджеп Ердоган заяви, че „Турция винаги е чувствала България близка до себе си”.

В тези думи няма много за тълкуване. Всеки българин знае добре в какво се изразява турската „близост”. Грабежи, палежи, избивания, заточения, каторга, КРЪВЕН ДАНЪК, изнасилвания, помохамеданчване... И в по-ново време - планове за интервенция, икономическо нахлуване, атентати, разпространение на радикален ислям, намеса в политическия живот на България...

Не ме интересува как ме чувства Ердоган, но аз не го чувствам никак близък.

5. България е втората предпочитана дестинация за турските строители след Китай.

Това, за разлика от останалите точки, е абсолютен факт.

Обръщам ви внимание на това изказване само с една цел. Чуха се гласове сред привържениците на Турция, че ако Турция влезе в ЕС това с нищо няма да ни заплашва, нямало опасност да ни ликвидират икономически или да ни залее емигрантска вълна.

Хора, Турция инвестира повече само в Китай! Това не е ли достатъчно, за да разберем, че икономчески вече сме превзети. Влизането на Турция в ЕС просто ще ни ликвидира окончателно!

6. Турският премиер е получил гаранции от Бойко Борисов, че ще се осигури сигурността при провеждането на избори за главен мюфтия.

Така. Ясно е, че трябва да се осигури сигурността при провеждането на избори за главен мюфтия. Както и при избори за патриарх. Както и при изборите за президент... или кмет... или домоуправител.

И какво общо има с това Ердоган, по дяволите!!!?!!!

По-ниско падение в българската дипломация не е имало от времето на налагането на комунизма. А преди това от националните катастрофи след войните. С това изказване Борисов, на практика, призна властта на Ердоган над българите-мохамедани и узакони на дипломатическо ниво претенциите на Ердоган да бъде възприеман като глава на исляма в целия свят.

Защо турският министър-председател трябва да има отношение към изборите за главен мюфтия? Нима това е някаква турска институция в България? Все едно румънският министър-председател да обещава на Борисов, че ще осигури сигурността при избирането на румънски патриарх... На някой от вас пука ли му за румънския патриарх? А защо Ердоган има право да казва какво да се случва в българското мюфтийство?

Изобщо, Борисов върши фатални грешки! За тази про-турска политика ще плащаме дълги години.

Честно казано, аз не мога да си представя какво повече от това, което прави Борисов за Турция, биха могли да направят дори ДПС ако управляваха страната. Какво? Биха махнали граничните колчета ли...? Всякакви некадърници ни управляваха, на всякакви предателства се нагледахме, но това, да се поднесе България на тепсия на Ердоган, до момента не си го представях.

Милошевич още живее в БЮР Македония

2010-09-25T18:55:00.011+03:00

"Тези които мислят, че сподвижниците на покойния Слободан Милошевич в бивша Югославия са на политическото бунище, дълбоко се лъжат! Такива хора днеска не само че не са изхвърлени от днешната политика, а в голяма степен продължават да управляват пост-югославското геополитическо пространство," пише Лазар Младенов, председател на Българския културен клуб – Скопие.

Следващото мнение е написано специално за ЕурАктив от Лазар Младенов, председател на Българския културен клуб – Скопие.

Осъждането на Радован Караджич и залавянето на Радко Младич може да създаде илюзия за справедливо възмездие, успокоявайки временно нечии съвести, но съвсем не решава истинския проблем – хора като тях са навсякъде из бивша Югославия.

Същите структури, които организираха клането в Сребреница, и днес все още дърпат конците и забавят интегрирането на Западните Балкани в Европейския съюз за да запазят своето политическо и бизнес влияние.

Добра илюстрация на това е ситуацията в Бившата Югославска Република Македония (БЮРМ), където в продължение на над 20 години управниците държат населението заложник на един безкраен и безсмислен спор за името с Гърция.

При рекордна безработица от 37%, гражданите на БЮРМ, подобно на бившите източногерманци навремето, масово „гласуван с краката си”, придобивайки българско гражданство и преселвайки се в България и ЕС. Както наскоро отбеляза и френският вестник „Фигаро”, 3/4 от населението на БЮРМ (или около 1.4 милиони граждани) имат български произход и говорят на език, който по същество е български диалект.

Репресиите и смехотворните исторически фалшификации от ерата на комунизма не могат повече да се прилагат така безцеремонно в бившата юго-република, което отваря пътя на спонтанен процес на „ребългаризация”. Създават се неправителствени организации на гражданското общество, фокусиращи върху българските корени и културно-историческо наследство на малката държава.

Днешните лидери на БЮРМ, преминали през школата на Милошевич, никак не харесват тази тенденция. За сплашване на хората, властите затварят и репресират български граждански активисти.

Такава е съдбата на инженер Мирослав Ризински, македонски и български гражданин, един от основателите и ръководителите на гражданското сдружение „Български културен клуб – Скопие” (БККС), работещо за демокрация, европейска интеграция и развитие на добросъседски отношения на Балканите.

Заради обществената си дейност, Мирослав става трън в очите на враговете на демокрацията в БЮРМ, които нееднократно го подлагат на лични атаки и тормоз (включително физическо малтретиране по време на мирна церемония-панахида).

През 2007 г. службите за сигурност на БЮРМ обвиняват Ризински в корупция и се опитват да го завербуват, напълно в стил „а-ла-Милошевич”, за да стане техен агент и да шпионира свои приятели и колеги. След отказа му да им сътрудничи, Мирослав е незабавно осъден на лишаване от свобода в непрозрачен и силно политизиран съдебен процес. Понастоящем този европейски гражданин излежава 3-годишната си ефективна присъда в скопски затвор. Властите в Скопие вече дълго време тенденциозно блокират неговия трансфер в Република България. Остават още 14 месеца до края на присъдата.
Аналогично, миналата година една млада майка-българка, Спаска Митрова, беше хвърлена за 3 месеца зад решетките на скопски затвор под смехотворния предтекст, че не осигурила на бившия си съпруг свиждане с детето им в дома на родителите си. Понастоящем невръстното дете е насилствено отнето от майката след поредица от крайно противоречиви съдебни решения, които не биха могли да бъдат взети в никой нормален европейски съд.

Неотдавна, държавния департмент на САЩ, ЕС и ОССЕ (Организация за сигурност и сътрудничество в Европа) изразиха тревога за политизацията на съдебната система в БЮРМ, нарушаването на човешките права и нетърпимостта към граждани с различна етническа принадлежност.

Още повече, посланикът на ЕС в БЮРМ оцени състоянието на затворите в страната като ужасяващо (сравнявайки ги с бежанските кампове в Латинска Америка и затворите в Южна Африка във времето отпреди Нелсън Мандела).

Очевидно, духовете на Тито и Милошевич все още витаят в тази страна, а политическите им сподвижници ползват корумпираната съдебна система за да се оттърват от неудобните противници.

Напълно игнорирайки критериите от Копенхаген, хората обучени в стил а-ла Милошевич блокират европейското бъдеще на Западните Балкани и работят за реинтеграцията им в една нова анти-европейска юго-империя. Обаче, сега времената са други и такива носталгични мечти не могат да се осъществят.

Въпреки това, много човешки съдби биват разбити, защото тези наследници на Милошевич, в отчаяни опити да запазат техните позиции и разкош, са способни само за производство на безработни, емигранти и невинни затворници.

Дали съдбите на много хора като Мирослав Ризински ще бъдат необратимо увредени? Дали универсалните права и свободи, прокламирани от eвропейските институции и високопоставените служители в Брюксел, имат някаква стойност?

Време е да се отговори на този въпрос сега, когато един обикновен беззащитен европеец е в беда и има нужда от тяхната реална помощ.

Повече информация за делото на г-н Ризински можете да получите в сайта на Българският Културен Клуб в Скопие.

Духът на българския войн

2010-04-02T17:01:00.011+03:00

- От къде си, из кой фронт ти идеш,

Хей, ратниче с нозе уморени?
Отдавна се битка тук не бие,
Защо като дух самотен скиташ?

- Аз съм духът на българските войни,
Родината си търся и флагът, що се вее,
И земята мила, с кръвта ми напоена,
А духът ми няма мира – търси я!

- Хей, това е твоята земя, не я ли виждаш ти?
Родината, която всички сме бленували,
За нейната свобода – своята кръв даде
И след вековна тъмнина – мечта създаде!

- Не я помня такава и тъжна ми се вижда,
В сънищата мои е горда и красива!
А къде са юнаците й и най-добрите й синове,
А къде са идеалите ни, за които мряхме?

- Хей, ратниче, тази България я няма,
Тежка мъгла падна в мрака върху нея,
И отглежда тъмни силите на мрака,
И удари се сипят по короната и трона!

- Винаги е имало и винаги ще има,
Души, които на врагът ни ще се продадат!
Вие за тях бдете – възмездие ще има,
Българската гордост обратно върнете!

...

Всичко бих дал аз - само да я видя,
Горда и красива, като в сънищата ми!
Всичко бих дал аз - само да я видя,
И пак съм готов за нея живота си да дам!

...

Аз съм духът на българските войни,
Родината си търся и флагът, що се вее,
И земята мила, с кръвта ми напоена,
А духът ми няма мира – търси я!

Дейността на ВМРО сред българската емиграция в САЩ и Канада

2010-03-31T21:38:00.006+03:00

След възстановяването на революционната организация през 1919 г. Тодор Александров прави редица опити да организира македонската емиграция в САЩ и Канада. ВМРО особено много разчита на емиграцията в САЩ и Канада, надявайки се чрез нея американската общественост да се запознае с македонския въпрос. Тодор Александров много правилно преценява, че след края на Първата световна война САЩ ще се стремят да играят все по-голяма роля в европейската политика. За това подсказва и държанието на американския президент Уилсън на Парижката мирна конференция, когато той предлага като основа на мирните договори 14 точки, които предвиждат да се сключат при справедливи условия за победените държави, да се спазва етническия принцип при определяне на държавните граници в Европа, и да се гарантират правата на националните малцинства, които ще останат разделени в съседни държави.

През 20-те години в САЩ вече са се преселили около 40 000 - 50 000 българи, по-голямата част от които произхождат от Македония. Първото българско дружество е създадено през 1899 г. в Норд Адам, щата Ню Йорк, от група преселници предимно от Македония. Дружеството е наречено "Васил Левски". Установени са връзки с Върховния македоно-одрински комитет в София и на два от конгресите му са изпратени представители отвъд океана. През 1902 г. дружество "Васил Левски" издава свой вестник "Борба", а през 1903 г. има вече 17 секции в различни американски градове. Преди Илинденско-Преображенското въстание една група от членове на дружество "Васил Левски" се връщат в България, за да вземат участие във въстанието.
На редица други места също възникват различни, предимно взаимоспомагателни български организации. След Първата световна война на 6.XII.1918 г. в Чикаго е създаден Македоно-български централен комитет, който си поставя за цел да защитава справедливата кауза на македонските българи. Той развива доста активна дейност за осветляването на американската общественост. Провежда публични събрания, срещи с видни общественици, публикува известен брой материали по македонския въпрос. След подписването на Ньойския договор МБЦК се саморазпуска.
На 1 октомври 1922 г. в гр. Форт Уейн, щата Индиана, се свиква учредителен конгрес, на който участват представители на девет организации на българските бежанци от Македония. Така се учредяват Македонската политическа организация (МПО), по-късно тя променя името си от "политическа" на "патриотична", която и до днес продължава своята дейност в САЩ, Канада, Австралия, Бразилия и Европа. Първото ръководство на МПО е съставено от Ат. Стефанов - председател, Траян Николов - подпредседател, Михаил Иванов - секретар, и Атанас Лебамов - касиер. През август 1924 г. в САЩ идва Йордан Чкатров, изпратен от Т. Александров като пълномощник на ЦК на ВМРО. Чкатров развива изключително активна дейност и прави няколко обиколки на Щатите, за да организира емиграцията. Може да се каже, че благодарение на Йордан Чкатров МПО успява да се изгради и наложи като организация в САЩ и Канада. На 10.02.1927 г. излиза от печат и първият брой на в. "Македонска трибуна", който става орган на МПО.
МПО има огромната заслуга за съхраняването на българското национално съзнание сред македонската емиграция в Новия свят. Местните организации на МПО устройват чествания, организират неделни училища за изучаване на български език, строят черкви, Чрез множество прояви и политическата дейност на Македонската патриотична организация, ВМРО успява да запознае американската общественост със съдбата на македонските българи и да ангажира редица американски институции с македонския въпрос.
И днес особено активни са множество организации на МПО, като тези във Форт Уейн, Индианаполис и Ню Йорк. Особено активни са организациите на МПО в Торонто, Канада - "Победа", "Правда", "Любен Димитров", организирани около трите българо-македонски черкви. Тяхното издание "Македоно-български преглед Вардар" днес е най-силната трибуна на българщината в Канада.
МПО издава и литература - книги и брошури на английски език. След 1945 г. фактически МПО се ръководи от Иван Михайлов, той е авторитетът, който направлява дейността на МПО. След неговата смърт през 1990 г. сред част от ръководителите на тази родолюбива организация в САЩ и Канада настъпват междуличностни конфликти и боричкания. Всичко това доведе до маргинализирането на МПО. От нея се отдръпнаха мнозина млади и енергични хора, които не одобряват пасивността на ръководството, чиято дейност се свежда до няколко панахиди и вечеринки в годината. Някои от по-активните дейци в Канада като Георги Младенов, проф. Симеон Симеонов и Александър Караджов на практика се отделиха от МПО и развиват своята патриотична дейност в Канада, като привличат към себе си и идващите след промените през 1989 г. нови емигранти от България и Р Македония. От 1998 г. в Торонто е създадена и структура на ВМРО от България.

Из "ВМРО 110 години борба за българщината"
от Красимир Каракачанов

За сектите във Велико Търново - "християнска" църква Сион

2009-12-15T17:17:00.005+02:00

Току що разбрах за съществуването на тази "църква", удоволствието за което дължа на абстрактен студент, който реши, че Студентски съвет на Великотърновския университет моЩно би помогнал за развитието на сектантското дело в Старата столица.
Докато пишех доклад за конфликта в Босна и Херцеговина получих серия от странни СМСи от интернет, с които очевидно не съвсем грамотен студент (изписващ "преТседател", въпреки, че се оказа, че е от Филологическия факултет) молеше за среща в края на седмицата, като остави и телефонен номер за връзка. Явно твърдо убеден, че е нормално, когато искаш нещо от някого да чакаш той да ти звънне и да те пита какво да направи за теб.
Понеже СМСите бяха особенно абстрактни, реших да звънна и да видя кой точно се е залетял да се срещаме в навечерието на празниците. Оказа се, че е "студент от филологическия факултет", който моли Студентски съвет да разреши на Църква Сион да ползва сградите на Университета, за да събира помощи за бедните... Когато го попитах дали тази църква Сион има нещо общо с БПЦ (което очевидно е невъзможно), момчето изфъфли, че е към БПЦ, след което се замисли и уточни, че църквата е регистрирана, а пасторът й ИМА ВИЗИТНА КАРТИЧКА!!! :] След като му обясних, че не мога дори да осмисля колко безумно е искането му, че е нормално БЧК или БПЦ да помагат на бедните ,но че е немислимо Университета да помогне на някаква секта в пропагандата й, приключихме разговора, като в мен остана чувството за недоумение какво търсят съмнително грамотни сектанти във Филологическия факултет на Университета.

Погледнах в интернет и открих сайта на споменатата мизерия - http://www.sionbg.org/aboutus_name.html

Това е сайта на сектата във Велико Търново - http://www.sionvt.org/

В галерията на сайта се виждат множество малки деца, които развяват стилизирано знаме на Израел, както и странни шарени парцали. ( http://www.sionvt.org/pic1.jpg )
Оказва се, че имат специална програма за зарибяване на малолетни деца (между 0 и 10 години, както самите те пишат).
Оказва се, че ОУ Димитър Благоев само тика учениците си в лапите на сектата, като е дало 15 деца да бъдат "изхранвани" от религиозните престъпници. Пипалата на Сион са стигнали до сиропиталището в Дебелец, интерната в Ново село и Старческия дом във Велико Търново! ( http://www.sionvt.org/stari-hora2.jpg )

Това е безумие! Целият град е облепен със сектантски плакати на някакви Розенкройцери, от всяка стена набиват на гражданите, че идвала някаква "Ера на водолея"... Свидетелите на Йехова върлуват из цялата страна - продажната кметица на Добрич дори сама ги кани там, евангелисти, адвентисти и всякакви други свине са окачили табелите си по главните улици на града! Оказва се, че безродственици са допуснали някакви сионисти в училищата, където учат децата на Велико Търново и в дома за възрастни хора, където живеят нашите майки и бащи! Из висшите училища са попаднали млади облъчени сектанти! Във втори блок на общежитията късахме плакати на измамниците преди 2-3 седмици (вътре в блока - на информационното табло!!).

Аз не искам изкуфели малоумници да тровят приятелите ми, Велико Търново и България! Сектите са чужди на българското общество и никой в България няма нужда от такива фалшиви пророци! На кого пробутват лъжите си? Та България прие Християнството преди повечето страни в днешна Европа и го запази непокътнато в най-тъмните и кървави векове! Нека Сионци, евангелисти, йеховисти и всякаква друга паплач вървят в Африка и Азия - там има предостатъчно материал за проповядване на религията.

АЗ НЕ ИСКАМ СЕКТИ В МОЯТА РОДИНА!
АЗ СЕ ГОРДЕЯ, ЧЕ СЪМ В РЕДОВЕТЕ НА ВМРО, КОЯТО ЕДИНСТВЕНА ДАВА ОТПОР НА СЕКТИТЕ НАВСЯКЪДЕ ИЗ СТРАНАТА!
АЗ ПОЧИТАМ ДЕДИТЕ СИ И НЯМА ДА ПРЕДАМ ВЯРАТА ИМ!

Напомням на всички - борбата за България не спира никога и под никаква форма. Най-малкото, което можем да направим е да късаме плакатите на боклуците, да продължаваме с протестите навсякъде, където тази сбирщина се опитва да демонстрира пред обществото долните си намерения и да разясняваме на гражданите колко лъжливи и опасни са сектите!

Мачкали сме ги винаги - ще ги мачкаме и занапред! -

За "етническите румънци" в България

2009-08-31T14:24:00.003+03:00

Цветан БОНЧЕВ (в. ВИДИН - 31 август 2009 г.)

От 27 юли до 2 август тази година средношколци от ПТГ "Васил Левски" и СОУ "Цар Симеон Велики" взеха участие в международен лагер за етнически румънци, носещ знаменателното име "Пояна Пинипуй" или в превод "Поляна на шишарките". Сиреч, уханието на боровите шишарки освежава духа, а семенните езичета на узрялата шишарка символизират единението на един етнос... Дотук добре, но съседите от север явно и не подозират колко семена от разпукналите се шишарки гният под земята в близост до дървото-майка, без да дадат живот на млада фиданка, а наоколо растат наволя десетки дървета от съвсем различен вид. Така е в природата, така е и сред хората.
Безплатната екскурзия на въпросните деца е планирана като етническо мероприятие на безобидната на пръв поглед видинска организация AVE (в превод Румънска етническа асоциация). Тя е организирана и осъществена под патронажа на румънския премиер Траян Басеску.
Искам да фокусирам вашето внимание още веднъж, този път върху фразата "под патронажа на Траян Басеску". тя наистина звучи сериозно, защото в случая е замесено името на румънския премиер. Така че, ако човек малко се замисли ще открие, че тук става дума за една последователна, задълбочена и непочтена асимилаторска политика, извън пределите на бленуваната от румънските политици Велика Румъния.
Някой ще възрази: Но нали живеем във времето на световната глобализация?!
Ако на тази оптимистична теория противопоставим съмненията на песимиста за дълголетието на ЕС излиза, че народите по света са улучили на съседи, а по волята на съдбата (и не само на нея) многовековната българска държава в наши дни граничи отвсякъде със... себе си. Тоест, лежим, дремем на лакътя си и сънуваме прекрасните сънища за Световната глобализация.
Нямаше да си позволя да си губя времето, ако този проблем не беше колкото смешен, толкова и сериозен. Защото в "Пояна Пиниуй" не участваха децата на етнически румънци, живеещи в България. Повечето от българските средношколци нямаха не само етническо, но дори и далечно влашко коренче в рода си. Едно девойче си пишело по е-мейл със свой връстник от Румъния, други пък, завършили курса по румънски език, въобще не разчитали на Скайпа, а на шанса след година време да продължат своето образование в съседна Румъния.
Далеч съм и от мисълта, че тези български младежи и девойки споделят етническите блянове на част от нашите съседи, но не е изключено някой от присъстващите да се е препознал като потомък на древните даки. Тук не става дума само за хора, определящи себе си като носители на румънско самосъзнание. Срещат се и такива. Тук става дума за етническите претенции на северните ни съседи към цели селища и региони по поречието на река Дунав. Румънци сме били. Няма ли кой да накара миналото да проговори? Няма ли кой да спре фалша и лицемерието, облечени в благородни униформи и най-сетне да вдигне обсадата на късата историческа памет, наша и чужда? Ежедневието на лагерниците в Брашов е било наситено с мероприятия, провеждани от кфалифицирани преподаватели по хореография, изобразително изкуство и музика. Туристическото ориентиране било включено като начин за разтоварване.
Сред българчетата преобладавали и ученици с художествени наклонности, което и предизвикало тяхното участие в уж дружеското мероприятие, организирано от Република Румъния. В това чисто етническо мероприятие участвали около 200 деца от Сърбия, България, Молдова, Украйна и Румъния. Нещо като нашенското "Знаме на мира". Но без криват, която се пресича с политическата константа на младежкото мероприятие.
Летуващите били настанени в запазен бивш пионерски лагер на 450 метра надморска височина в подножието на Карпатите. Прави впечатение, че в Румъния не всички ученически почивни станции са раздържавени като у нас, а в определени случаи се използват услужливо в посока на една добре обмислена национална политическа доктрина. Румънското правителство дори заделило средства и през тази страстна за децата седмица им организирало екскурзии до Букурещ, включващи посещения на румънския парламент, на техния Национален исторически музей и на древен манастир в съседство с уникалните за Балканите кални вулкани. Религия, политика, изкуство, история и туризъм се предложили услужливо в търсене на общ език с децата от различни страни и различни или близки етноси. От AVE обещали на учениците екскурзията да продължи през месец декември с център град Тимишоара, запланувана вече като научна среща "Алба Юлия".
Не ви ли прави впечатление, че нашите съседи работят активно, като се включват правителство, асоциации, може би и разузнаване, което при тях едва ли е разсекретено както у нас, за да остане Родината ни разграден двор за нечистоплътните домогвания на съседите ни от север, запад и юг.
Няма по-хубаво нещо от това, изкуството да събере под един покрив млади хора от балканските държави, освен ако някой искусно не цели голямото човешко изкуство да бъде поставено в услуга на нескрити етнически цели. Именно срещу такива опасни домогвания незабавно трябва да се възпротивим!

За "Античния македонизъм", за цар Самуил и характера на ВМРО - какво се спестява в учебниците в Р Македония

2009-07-24T13:18:00.007+03:00

Всички ние, които се интересуваме от бъдещето на българо-македонските отношения, сме наясно със смисъла, който се влага в думите „Криза на македонската идентичност”. За мнозинството граждани на България и Р Македония това словосъчетание, което често присъства на страниците на големите ежедневници в двете съседни държави остава доста неясно – по-скоро синоним на проблеми, които са завещани от миналото, отколкото като ясно осъзнат съвременен казус. В най-проста форма „кризата на македонската идентичност” представлява задаването на въпроса „Кои сме ние – македонците? Как сме попаднали тук? По какво се различаваме и по какво си приличаме с нашите съседи?” И най-вече въпроса „Кое ни различава от българите? Защо те твърдят, че сме един народ?”.
Както знаем, всяка една нация се основава на общото си историческо минало, на общата си религия, общия език, еднаквата култура – духовна и материална. Тъй като за целия свят, вкючително и на историците от Македония е ясно, че всички тези елементи на нацията доказват категорично, че народа, който населява територията на Р Македония е част от българската нация, управниците на Р Македония разбаха, че имат само два способа, за да се опитат да запазят контрола си над страната, като поддържат лъжата за македонска нация.
Първата позиция беше на продължаване и засилване на противопоставянето на България и българското с всички средства и по всички направления. На гражданите на Р Македония продължава да се втълпява, дори след уж „демократичните промени” от началото на 90те години на XX в., че за всяка злина връхлетяла Р Македония вина има България. Че България непрекъснато дебне, за да нанесе удар по по-малката си съседка и „да заграби културата, историята и територията на Р Македония”.
Второто направление, на което ще обърна по-сериозно внимание в това изложение, е това да се сведе до минимум контакта на гражданите на Р Македония до българското, да се отдалечи вниманието и интереса от историята, от миналото, от отношенията на територията Македония с държавата България. И това беше един изключително хитър ход. Управляващите в Скопие разбраха, че не е възможно да фалшифицираш успешно всяка брънка в историята. Разбраха, че колкото повече лъжи съчиняваш, толкова по уязвим ставаш в двубоя с факти и все повече рискуваш да стимулираш възникването на неудобни въпроси у гражданите на Р Македония, които се опитваш да залееш с една въображаема истина за техния произход. Затова започна подтискане и унищожаване на интереса към историята у младежта на Р Македония. В учебниците по история навлизаха все повече материали за световната история – учениците се възхищаваха от събития случили се на другия край на Земното кълбо и завършваха училище без да знаят нищо за собствената си история, какво остава за историята на българския народ. Историята на Македония им е представяна догматично и без „излишни” уточнения. Единствената цел в учебния процес по история е да се втълпят на учениците две позиции, които трябва да ги водят в живота – че Македония е древна и славна държава, и че нейният изконен враг, от който винаги трябва да се страхува и пази е България. България, която през всички епохи се е стремила единствено да заграби нейната култура и територия. Но тези тези се втълпяват механично, под формата на заклинания – без да се обяснява на учениците как точно са се развили историческите процеси, без да им се даде достъп до автентични исторически документи.
Не трябва да се учудваме тогава, че при пристигането си в България много от младежите от Македония нямат желание да коментират историята. Често можем да чуем заучените фрази „Тя историята няма значение – важно е бъдещето”, „Аз не познавам историята толкова – не ми е интересна.” „Не е важно какъв се чувствам – аз съм гражданин на целия свят.” и подобни несигурни и смутени изказвания. Това е напълно разбираемо. Като интелигентни млади хора те няма как да не осъзнаят, че формата, която в Р Македония се опитват да им представят е грешна и не отговаря на цялата истина. Но когато си бил лишен от възможността да се докоснеш до истината сам, когато очите ти нарочно са били затваряни и в продължение на дълги години са ти повтаряни клишета, които са изисквали от теб да запомниш и възпроизведеш – ти не можеш да бъдеш обвиняван. Затова ние нямаме право да се отнасяме с неприязъм или снизхождение към нашите приятели от Р Македония. Напротив – наш дълг е да им дадем възможност сами да се докоснат до историческата истина, да се запознаят с фактите, такива каквито ги вижда целият останал свят. И когато им обясним нещата, които в Р Македония са били скривани от тях, премълчавани, когато им дадем да прочетат оригиналните документи, спомените и свидетелствата на учени от целия свят, безпристрастни към нашите Балкански емоции, тогава те ще могат сами да вземат решение. И само тогава ще изчезне и въпроса с „кризата на македонската идентичност”. Когато си се докоснал до истината, когато си си отговорил на въпросите, които до момента са стояли дори незададени, тогава можеш да погледнеш смело пред себе си и да кажеш „Аз знам кой съм – знам накъде отивам!”. А тогава нека нашите братя и сестри от Р Македония се определят като каквито искат – като българи, като македонци, като египтяни или марсианци, но нека това те да сторят сами – след като са се докоснали до извора на знанието, а не да бъдат хвърляни в лапите на лъжата, която се опитват да им пробутат за тяхна съдба...
В този текст аз ще нахвърлям само някои основни моменти в историята на Македония, които са ключови за обосноваването на „македонската идентичност” и които са поднасяни в македонските учебници като готови догми, които не трябва да бъдат разглеждани по-подробно и не подлежат не коментар. А това е така, защото учените в Скопие много добре знаят историческата истина и са наясно, че тънкото наметало на заблудата, с което са покрили своята история, може да бъде разкъсано за един миг – само с няколко думи. Думи, които да накарат хората да се замислят и сами да намерят отговорите на въпросите, които никой не задава на глас.
В „научните среди” в Р Македония съществува спор относно етническия произход на „македонския народ”. Нормално е за всеки народ да има няколко хипотези за неговия произход. Обикновено те почиват на конкретни исторически податки – по-малко или повече, зависи от това какви изворови данни са запазени, и не се различават генерално, а единствено в детайлите. Учените от Р Македония, обаче, нарочно избягват изворите за своя произход, тъй като всички те категорично сочат, че населението в Р Македония произхожда от т. нар. група на „българските славяни”. За да потулят силата на документите, „учените” започват да импровизират и създават няколко коренно различни, противоречащи си и абсурдни от научна гледна точка теории.
Една група „учени” защитават теорията за Античния македонизъм – тоест, че жителите на Р Македония са преки наследници на Антична Македония и във вените им тече абсолютно същата кръв, като тази на Александър Македонски. Вдъхновението им от славата на войнствения Александър е разбираемо, но липсата на здрави исторически опори на тази теза – не. Тези „учени” отказват да отговорят на някои неудобни въпроси – защо Александър и баща му – Филип носят гръцки имена? Защо Александър е отгледан и възпитан по гръцки маниери, от гръцки учители и възпитатели (и то не кои да е – а най-изявените гръцки философи)? Защо той говори и пише на гръцки, а не на „античен македонски”? Защо се опитва да обедини всички гръцки полиси в една държава, вместо да използва разединението им за целите на своята „македонска държава”? Нито един съвременен „македонски учен” не се опитва да отговори обосновано и изчерпателно на въпроса „Дали Александър Македонски не се е чувствал грък”? В Р Македония предпочитат да не се задълбава в този въпрос, а да се издига паметник след паметник на Александър Велики (защото той е Македонски само за жителите на България и Р Македония – останалия свят го нарича „Велики”), на баща му и на коня му...
Втора група „учени” защитава теорията за Славянския произход на македонците. За да се подчертае хаоса в главите на „научните работници” край Вардар, последователите на тази теория се делят на множество под-групи. Най-лумпенизираните от тях смятат, че населението на Р Македония е славянско автохтонно население – тоест, че те са славяни, които са населявали поречието на р. Вардар от хиляди години. Целият свят, с изключение на десетина болни човека в Р Македония знаят, че славяните населяват първоначално земите между реките Висла и Одер. Чак около средата на V век първите славяни достигнали до римските провинции Панония и Дакия. Това се случило по време на Великото преселение на народите. Според византийските източници първите славяни се заселили на Балканите чак към края на VI и началото на VII в. Толкова за тази абсурдна теза, че македонците са славяни и същевременно автохтонни жители на тези земи.
Друга под-група от привърженици на славянския произход твърдят, че македонците са славяни, но коренно различни от българите и сърбите – отделна славянска група с множество разлики в езика, бита и културата. Трета категория „учени” продължават да живеят с достиженията на сръбската „академическа мисъл” от началото на XX в. и твърдят, че македонците са славяни от сръбската група, които просто са се заселили по-на юг. Тоест, това е добре познатата ни лъжа за „южните сърби” просъществувала до Втората световна война, с цел да обоснове присъствието на Македония в територията на Югославия. Да отговорим на тези две теории, като си послужим с автентичните извори от онези времена – нека читателите сами да преценят на кой може да се доверят – на учени със съмнителни дипломи от Белград или на хора съвременници на събитията. Византийските писатели Прокопий Кесарийски и Йоан Ефески, както и документите на император Ираклий ни показват, че централните и източните части на Балканите – от Черно море до Шар планина, били колонизирани главно от дакийските славяни (които през V век населили Дакия). Тези славяни са наречени от учените „славяни от българската група”. През 624 г. панонските славяни получили разрешение от император Ираклий да заселят северо-западните части на полуострова и в научните среди те се наричат „сърбохърватски племена”. Ние знаем дори местата на заселване на някои племена. Тук ще посочим, че на територията на днешна Р Македония се заселили стримонците, част от драговитите, сагудатите, ринхините, верзитите и някои други племена. Тази информация не се предоставя на учениците в Р Македония – защото би повдигнала неудобни въпроси – щом едни и същи племена населяват територията на днешната Р Македония и на България не означава ли това, че в двата народа и днес тече еднаква кръв.
Разбира се, вечно опитващите се да обосноват съществуването си скопски „историци” са измислили и редица други екстравагантни теории. Една от тях е, че македонците са наследници на хуните. Обръщам внимание на това смехотворно твърдение само за да подчертая на нашите читатели колко далеч може да стигне човек, който се е оплел в собствените си лъжи и стремежи да каже на черното-бяло. Ако тази теория има последователи, те биха могли да споделят – на кое точно племе са наследници днешните граждани на Р Македония (както знаем хуните са представлявали съюз от множество племена), как точно са се заселили на Балканите – кога, при кой император? И още един любопиен въпрос – най-безбуквената и лумпенизирана прослойка на македонското общество (тази, която най-тясно е свързаа с бившия югославски режим) обича, когато говори за България да си служи с термини от рода на „татари” и „варвари”. Като не засягам тук въпроса, че за вековете за които говорим (V, VI, VII) на света не е имало нито един татарин и никой не е подозирал, че някога ще се появи такова нещо, то остава въпроса – „академическия елит” на Р Македония иска да бъде наследник на номади и варвари – хуни или на изключително висока цивилизация и култура – Античната държава на Александър Велики? За нещастие на този елит – в истинския живот няма значение какво искаш. Значение имат единствено фактите, а относно етническия характер на населението в Р Македония – в световната наука няма съмнение – днешните македонци по произход са славяни и то от „българската група”, населила тези земи в началото и средата на VII в.
Скопските „историци”, независимо коя от горните тези подкрепят, небрежно пропускат периода от няколко века и следващото нещо, което изтъкват като стълб на „македонската идентичност” е цар Самуил и неговото царство. Тезата на лъжеисториците е следната: Самуил е етнически македонец, оглавява македонска държава и се бори срещу агресията на България и Византия, за да защити независима Македония и умира за свободата на Македония. Толкова. Всяка дума за Самуил от тук насетне е опасна за „македонската идентичност”. Затова на младежите в Р Македония можеш да напишеш цял урок за това колко смел, красив, умен и античен е бил цар Самуил, но не бива да им казваш нищо съществено за него, какво остава да им позволиш да се докоснат до документи от неговото време.
Какво се премълчава в Р Македония, когато се говори за цар Самуил?
Самуил е син на комит Никола. Комитът е човек, който управлява комитат (административна област) . Тоест Самуил е наследник на един много влиятелен мъж. Да споменем, че комит Никола е назначен на този пост от българския владетел (цар Петър), а комити обикновено са ставали близки и дори роднини на царското семейство. Наследниците на комита са се наричали комитопули – такива са били Самуил и неговите трима братя. Докато баща им е управлявал цялата област, комитопулите са резидирали в отделни големи градове в областта и са изпълнявали ролята на местни наместници на комитата. Тук идва и първият интересен момент – Самуил управлява като комитопул в гр. Видин – една от най-важните български крепости на северната граница. Нима българският цар би поверил отбраната на важен граничен център на човек, който не е българин и който се бори срещу българската власт в област Македония? И нима Самуил би служил вярно на българския цар?
Както знаем цар Петър умира, а по-голямата част от България е превзета от византийската войска. Какво прави Самуил в този момент? Ако той се чувстваше небългарин и копнееше да освободи област Македония от българската власт какъв по-удобен момент от този? На практика българската власт е ликвидирана, столицата е превзета... Вместо да се обяви за независим македонски владетел Самуил прави нещо много интересно. На първо време, той изчаква смъртта на законния наследник на трона Борис II и чак след това се обявява за цар. Самуил се обръща към немския император Отон I, за да търси помощ в борбата срещу Византия за запазване на българската независимост. Да не забравяме каква е съдбата на българската патриаршия – когато император Йоан Цимисхи превзема Преслав той унищожава и патриаршията. Но патриарх Дамян не се замисля и избягва при Самуил, като се установява в Охрид. Нима Самуил би позволил да се приеме символа на българското върховенство в неговата столица – не – това ясно говори, че цар Самуил много добре осъзнава себе си, като защитник на българската независимост.
Да продължим с нещо още по-неприятно за „македонската историческа наука”. Както знаем Самуил води войни за запазването на своето царство срещу византийския император Василий II. Как обаче е цялото име на императора – отговорът е доста учудващ за незапознатия читател – Василий II Македонец... Как така византиецът, който се бори срещу уж македонската държава на уж македонския цар Самуил се казва Македонец. Отговорът е елементарен, но изисква съобразяване с историческата истина. През XI в., когато се развиват събитията за които говорим, областта, която днес наричаме Р Македония изобщо не се е наричала така. Географското име Македония през Средновековието е свързано с областта около Константинопол. Точно от там произхожда рода на Василий II и затова цялата му династия се нарича Македонска. Найстина елементарно и очевидно за целия свят – от най-известните византолози от калибъра на Ф. Успенски до внимателния ученик от 7 клас в Чили. Единствените, които премълчават този факт са „огромните капацитети” от МАНУ. Защото ако напишеш това в учебник по история в Р Македония, найстина – на секундата ще ликвидираш „кризата на идентитета”. На всеки ще му стане ясно колко точно македонец е бил Самуил... Но това далеч не изчерпва въпроса – нека дадем още малко материал за размисъл на колегите „историчари”. Този същият Василий II ненавиждал всичко българско и се бил отдал с цялата си енергия на една цел – да унищожи българската държава и да върне границите на Византия на Дунав. За съжаление, плановете му се увенчали с успех и след трагичната битка при с. Ключ, където той избил и пленил цвета на самуиловата войска, Василий добавил към името си „Българоубиеца”. Не „Македоноубиеца”, не „славяноубиеца” или „варвароубиеца”. Василий II Македонеца много добре е знаел чия войска стой пред него. Той е знаел, че пред него стоят българските войни на българския цар Самуил. Всеки, който се опита да придаде друг смисъл на тези факти може да даде воля на мозъчните си конвулсии, но не може да промени историческата истина. Защото, когато фактите говорят – редно е умовете да започнат да мислят.

Но ако тези факти за произхода на цар Самуил не са достатъчни можем да добавим още. Цар Калоян (безспорно нямащ нищо общо с антична Македония или каквото и да било друго нещо, към което „учените” в Р Македония искат или могат да претендират) се отдава на мисълта да отмъсти на ромеите за робството, от което току що се е освободила България. Калоян нарича себе си „Гръкоубиец” – аналогията е елементарна. Калоян иска да отмъсти за паметта на Самуил и неговите войни. Това далеч не е всичко. Калоян нарича Самуил свои предтец в едно от писмата си до папата. Очевидно е, че Калоян не е и помислял за Самуил като за някакъв отцепник или небългарин. Напротив – за Калоян Самуил е гордост за българския род.
Още по-буквално доказателство за българския произход на Самуил ни е оставил неговият племенник – Иван Владислав. Ето какво пише на един каменен надпис, открит до гр. Битоля, който надпис и днес се намира в Р Македония – небрежно скрит в мазето на историческия музей: „През годината 6523 (1015-1016) от сътворението на света обнови се тая крепост, зидана и правена от Йоан, самодържец български, с помощта и с молитвите на пресветата мъченица наша Богородица и чрез застъпничеството на дванадесетте и на върховните апостоли. Тази крепост бе направена за убежище и за спасение и за живота на българите. Започната бе крепостта Битоля през месец октомври в 20 ден, и се завърши в месец (...) в края. Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий, където бе взето злато (...), а този в (...) разбит биде от цар Василий в годината 6522 (1014) от сътворението на света в Ключ и почина в края на лятото.”
Тук няма нужда да коментираме текста на Битолския надпис на цар Иван-Владислав. Но ще зададем въпроса – защо „историците” в Р Македония не пишат в учебниците по история за този важен документ? И как биха обяснили на населението в Р Македония, че Самуил е не-българин, когато неговия племенник многократно се самоопределя като българин и дори буквално пише, че „Този самодържец (Самуил) беше българин по род...”? Нима днешните „учени” със съмнителни дипломи знаят по-добре от самия Самуил какъв е бил той? Абсурди...
Това, обаче, е един добре изпипан и често използван от скопските „историци” похват – „посмъртното отродяване” на исторически личности. „Изследователите” в Р Македония обичат да избират отдавна починали исторически фигури и да обявяват, че те са се чувствали и са били „македонци”, като в Скопие разбират това като не-българи, наследници на някакъв отделен македонски народ. Поле за този тип „отродяване” в новата и най-новата история „историците” в Р Македония са намерили във Вътрешната Македонска Революционна Организация. Любима теза на „учените” в Скопие е, че ВМРО е някаква „македонска” организация, която, едва ли не, се е борила не толкова за свободата на Македония от турско робство, колкото срещу българската агресия в региона. Освен това, ръководителите и четниците на ВМРО са били македонци не-българи, които са ненавиждали България и с всички сили са се борили срещу нея. Често те са убивани от български агенти. Любим довод за „македонските академици” са лозунгите, издигани от ВМРО – „Македония на македонците!” и „За Независима Македония”. На обикновените граждани в Р Македония това се представя като готови факти, неподлежащи на анализиране и разбиране – просто шаблони, в които трябва да се вярва, да се наизустяват и, най-важното, да не се замисля и рови! Защото допълнителното вглеждане в тези въпроси ще покаже на читателя колко налудничави са тезите на „учените” в Скопие. Всички тези твърдения са лъжи и целят единствено да хвърлят прах в очите на гражданите на Р Македония, за да не виждат те простата истина – ВМРО винаги е била българска организация, нейните дейци са българи, които са се гордеели със своя български произход, а девизите „Македония на македонците” и „За Независима Македония” са били осъзнавани като способ да се представи пред Великите сили и света идеята за свобода на Македония, като под названието македонци се е имало винаги предвид населението на географския регион Македония – българи, албанци, власи и доколкото е имало такива – турци, евреи, цигани и гърци. Никога в края на XIX и първата половина на XX век никой не е допускал, че може да съществува „македонска народност” или славянско население в Македония, което да се смята за не-българско.
Нека погледнем фактите. За съжаление, повечето от тях се крият от населението на Р Македония, защото срещу тях догмите и лъжите не издържат нито секунда. Нека нахвърляме няколко щрихи, които да разбулят истините относно това какво е ВМРО и за какво се е борила тя от своето създаване до днес.
Малцина в Р Македония знаят, че ВМРО не е създадена с това име. Организацията, която е създадена на 23 октомври 1893 г. в Солун от д-р Христо Татарчев, Петър Попарсов, Христо Батанджиев, Андон Димитров, Иван Хаджиниколов и Дамян Груев, се нарича Български Македоно-Одрински Революционен Комитет (БМОРК). Целта, която Организацията си поставя е „извоюването на политическа автономия на Македония и Одринско”. Според чл. 3 от Устава на Организацията член на БМОРК може да бъде „всеки българин, без разлика на пола”. Тоест, още в наименованието и Устава на Организацията срещаме непрекъснато думите „български” и „българин”. Освен това категорично изявление на националните чувства, да не забравяме и факта, че основателите на Организацията си поставят за цел и освобождаването на Одринско (т. нар. Одринска Тракия) – факт, който не може да бъде обяснен от „скопските историци”, защото и най-големият лъжец не може да търси „македонци” около Одрин. Но тук дори не е нужно да разсъждаваме задълбочено. Нещата са повече от ясни – да дадем думата на участниците в тези събития.
Първият председател на БМОРК , д-р Христо Татарчев , пише в спомените си, че дълго се е разисквало върху целта на тази организация, като по-късно са се спрели върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не се възприема идеята за директно присъединение на Македония към България, защото е било явно, че това ще срещне големи пречки, поради противодействието на Великите сили, аспирациите на съседните малки държави и на Османската империя. Налага се становището, че една автономна Македония би могла по-лесно да се съедини с България, по модела на съединението на Княжество България от 1885 г.
Гоце Делчев често е представян от „историците” в Р Македония за не-българин, мразещ България и борещ се срещу нея. Те, обаче, спестяват истината за това, че Гоце Делчев е учил в българско военно училище и е бил най-близък приятел с поета Пейо Яворов – български поет – пламенен патриот и, между впрочем, четник на ВМРО. Всъщност, единствената биография на Гоце Делчев, писана от негов близък и съвременник, е тази на Пейо Яворов. Ще е хубаво повече хора в Р Македония да я прочетат, за да прозрат истината за своя национален герой – войводата Гоце Делчев. В едно писмо до същия този Пейо Яворов Гоце Делчев споделя, че целта на БМОРК е да се бори за автономията на Македония и Одринско, за да се запази в тяхната цялост като един етап за бъдещето им присъединяване към общото българско отечество.
Запазени са и думите на Даме Груев: „Мислехме да създадем организация по образец на революционната организация в България преди Освобождението, да действаме по примера на Ботев, Левски, Бенковски и пр. ... Ние сме си българи и всякога работим за обединението на българщината”. Коментар на такива думи не може да се прави. Нито тълкуване. От тук насетне всеки, който смее да твърди, че Даме Груев се е чувствал античен македонец или какъвто и да е, но не и българин, може да бъде смело заклеймен като лъжец и манипулатор. Защото това е обругаване на паметта на великите войводи и борци на Революционната организация!
Лъжците в Скопската „академия на науките” не се срамуват да фалшифицират дори целите биографии на дейците на Организацията. Ще дадем само няколко примера. „Историците” от Р Македония не обичат да изтъкват факта, че една голяма част от борците на ВМРО не са родом от Македония, но въпреки това оставят живота си за свободата на Македония, като четници и дори войводи. Всички се прекланяме пред смелостта на войводата Марко Лерински. За съжаление, страха от истината в Р Македония не позолява нищо повече. Не позволява дори да разберем кой точно е бил Марко. Разрешено е да пеем единствено песента за неговата геройчна смърт в борбата срещу турците. Обикновеният гражданин на Р Македония обикновено си представя, че Марко Лерински се е казвал Марко и е бил родом от Леринско, където и води своята крилата чета. Логиката е обяснима, но напълно погрешна. Марко Лерински се казва Георги Иванов и е родом от град Котел в Източна България. Това е и родния град на Г. С. Раковски и Софроний Врачански – все видни дейци на българското Възраждане. Георги Иванов заминава за поробена Македония и се превръща в един от най-първите военни педагози на ВМРО, тъй като е и офицер от българската армия. Войводата води чета в Леринско и с храбростта си се превръща в закрилник на поробеното население, поради което е наречен Марко – Леринския цар. Нека някой от „учените” обясни в урока за ВМРО защо един българин от Източна България оставя жена си и децата си, за да не ги види никога вече и да остави костите си на брега на Егейско море. Защо народа в Македония обиква този български офицер и го смята за свой закрилник. Нали според съвременната „македонска наука” българите са най-голям враг на „македонския народ”? За всеки нормален читател би станало ясно, че Марко Лерински се е борил за свободата на своите поробени братя, и че е бил смятан за брат от българското население в Леринско.
Подобна е и историята за Костадин Войводата. Всеки в Р Македония от малък знае песента „Слушай как шумят шумите” и се прекланя пред подвига на смелия Костадин Войводата, който е умрял за поробената Македония. Но кой е Костадин Войводата – смел античен македонец – пра-пра-внук на Александър Велики ли? В никакъв случай. Капитанът Костадин е родом от едно село в полите на Странджа планина (в Тракия) и се бие в Македония като офицер-предводител на българската армия. Подробностите за неговата биография любознателния читател ще открие сам. Тук важното е, че любовта наследена у народа в Македония към Костадин Войводата е показателна и не може да бъде заличена от политически фалшификации. Тази „изворна македонска песен” демонстрира по най-великолепен начин как е възприемана България и българската войска в Македония в първата половина на XX век – като блян и като освободителка от тежкото робство на турци и сърби.
Подобни примери могат да се дадат десетки и дори стотици, но не това е целта на нашето изложение. Нека сега само с няколко думи обърнем внимание на лъжата, че лозунгът „Македония на македонците” и „За Независима Македония” доказвали, че лидерите на ВМРО възприемали себе си и народа на Македония като отделен „македонски” и различен от българския. За мнението на основателите и първите водачи на Организацията вече говорихме по-горе в текста. Интересно е, че тези лозунги стават изключително популярни по времето, когато ВМРО се управлява от Тодор Александров и Иван Михайлов. Та нали днес в Р Македония те са обявявани за най-големи „бугараши”, българомани и буквално „агенти на София”. Защо точно те най-активно издигат знамето на „независима Македония”. Факт е, че и двамата са пламенни български патриоти. Тяхното национално чувство не може да бъде изопачено, защото и двамата (а най-вече Иван Михайлов) са оставили достатъчно писмени свидетелства за своя произход и национално чувство. Затова те са отричани от „македонската наука”. Но идеята за „Независима Македония” е популярна, поради невъзможността да се обедини тази територия с Царство България – просто международната обстановка не го допуска в условията след Първата световна война, в която България е победена и разкъсана. Точно поради тази причина, и защото повече от всичко лидерите на ВМРО желаят добруването на българското население в Македония, те приемат идеята Македония да се обособи като независим държавен организъм – за да не се дели тя на части и да се предотврати нейното обезбългаряване. Водачите на ВМРО виждат с очите си, че българите в Егеска Македония биват физически унищожавани и прогонвани от гръцката държава, а Сърбия започва планомерно да „посръбчва” българското население във Вардарско. Единственият начин да се противодейства на тези процеси е Македония да бъде обявена за независима и нейното население да се управлява само – само така ще се гарантира сигурността на българското мнозинство в региона. Това би предоставило и възможност да се изчакат по-благоприятни условия за евентуално обединение с Царство България. Всъщност, идеята за Независима Македония е пределно ясно обоснована в книгата на Иван Михайлов „Македония – Швейцария на Балканите”, както и в неговите „Спомени”. Ако страхът от истината отпусне за момент „историческата наука” в Р Македония то мнозина биха могли свободно да се докоснат сами до тези произведения. И тогава много неща биха се изяснили в главите на дълго лъганите граждани на Р Македония. Би се разкрила истината за това – какъв беше Ванчо Михайлов, за какво се бореше ВМРО и какво бъдеще искаха за нас нашите предци.
Силата на страха е голяма. Страхът от това да променим живота си. Но затова смелите хора успяват, защото най-трудно е да победиш самия себе си. А за да се победиш – първо трябва да се опознаеш – да разбереш кой си всъщност, откъде идваш и накъде отиваш. Нашите братя в Македония трябва да се докоснат до истината, за да открият сами, че идваме от едно и също място, че имаме обща история и само от нас зависи дали ще вървим напред заедно или разделени. Това, което зависи от нас – да предоставим достъп до истината и да бъдем търпеливи – ние ще продължаваме да правим. От приятелите ни отвъд странната граница, която ни разделя зависи да се замислят за това какво бъдеще искат за себе си и своите деца – дали искат да изберат тъмнината на лъжата, прикритата истина и страха от света извън собствената черупка или искат светло бъдеще, сигурност и удоволетворението, че най-сетне сме завършили това, което нашите славни предци ни завещаха – окончателното обединение на българския народ.
Глас народен – глас божий!

(Не) Зачитане на човешките права в Република Турция

2009-06-24T22:26:00.004+03:00

В най-новата история на Турция се открояват провалените опити на управляващите да наложат сигурността чрез насилие. Някои успешни правителства са постигнали известен напредък към установяването на парламентарна демокрация и основните граждански свободи, но националната сигурност – вътрешната и външната – винаги е оставяна на преценката на службите за сигурност. А те често се отнасят към международните стандарти за човешките права и турското законодателство с откровено презрение. Като резултат – картината на човешките права в страната е плачевна. Измъчването и насилията над задържани лица се е превърнало в нещо обичайно – независимо дали става дума за задържани за криминално престъпление или политически провинения. „Изчезванията” и извънсъдебните екзекуции са нов модел за насилие, който се появява в началото на 1990-те и до момента е отнел стотици животи. През последните шест години десетки затворници излежават присъди за изразяване на мнение, което не е било свързано с проповядване към насилие. Стотици повече, включително писатели и художници, са проверявани от службите за сигурност и са заплашвани с лишаване от свобода, защото са изразявали политическите си възгледи.

След „тихият преврат”, извършен от армията през 1997, започват репресии не само на тези, които изповядват ислямски политически възгледи, но и на всички служители, които демонстрират мюсюлманската си принадлежност.

На държавните служители е забранено да носят бради, а на жените – забрадки на главите си. Не им е позволено да се молят на работното си място, а ако бъдат забелязани да се молят на публично място рискуват да загубят професията си. Наскро, от самата армия са уволнени няколко генерали, които са били разкрити, че се молят в домовете си.

Момичетата, които носят фереджета не са допускани в университетите от началото на 1998-1999 академична година. Тъй като някои декани на факултети отказват да спазват тази забрана, кметовете се принуждават да забранят на студентките носещи забрадки дори да влизат на университетска територия. Това води до ежедневни конфликти, при които полицията бива викана в кампусите за да изведе момичетата, които носят забрадки. На демонстрация, проведена в Турция на 11 октомври 1998 г., 4 милиона протестиращи (по данни на Турското министерство на вътрешните работи) правят живи вериги в различни градове. Съдебни дела за държавна измяна са заведени срещу различни журналисти, учени и студенти, които са участвали в мирния протест.

В ежедневие се превръщат политическите арести на членове на ислямската опозиция. Кметът на Истанбул, Реджеп Таийп Ердоган е осъден на десет месеца лишаване от свобода за причиняване разделение в обществото по силата на член 312. Всъщност, той е прочел на официално събитие част от османска поема. Друг кмет в източна Турция е арестуван същия ден за забележки, които е направил две години по-рано на събрание, казвайки че прекланянето пред Ататюрк представлява политеизъм. Той също очаква присъда по дело за държавна измяна.

Законът за насърчаване на расово разделение също е използван срещу политически опоненти. Един вестникарски редактор е осъден на 152 години затвор по този закон, за 30 статии критикуващи съюза между Турция и Израел, които той е написал.

Бекир Йълдъз е избран за кмет на провинция Синкан. Той организира митинг в подкрепа на палестинското право на самоопределение. Осъден е на 4 години затвор през септември 1997 г. за проповядване на ислямски идеи.

Мъченията са част от репресивната машина на турското правителство. Докато са в Турция, докладчиците на Ислямския комитет за човешки права посещават затвора Бандирма. Затворът се намира на Босфора – в азиатската част на Турция. В него са настанени много политически затворници. Съществуването на политически затворници в Турция е известно на широката общественост. Техният затворнически статус е класифициран като политически и отношението към тях е подчертано различно. Един случай е отбелязан от докладчиците на Комитета. Докато на престъпниците е разрешено да се срещат с посетители свободно в определени дни (докладчиците са посетили затвора на Деня на Републиката), с политическите затворници може да се говори единствено през решетки и пластмасови прегради.

Някои от затворниците се оплакват от насилие от страна на охранителите. Тези, които се оплакват са предимно задържаните без обвинение – явно целта на мъченията е да се направят самопризнания. На срещите със затворници и адвокати, докладчиците получават сведения за различни видове мъчения. Те включват оставяне на затворниците голи в килиите, на отворени прозорци през зимата – често след като са потапяни в студена вода, употреба на електрошок по части на тялото, включително гениталиите, заплахи за изнасилване на съпругите и децата на затворника.

Има случай, в който затворник губи способността си да говори, както и половината му тяло остава парализирано, в следствие на мъченията.

Допълнителна информация по проблема ни дава Арзу Мерали в своята статия „ Името на дъщеря ми е Свобода”. Мерали е една от основателките на Ислямската комисия за човешки права. Завършила е Английска литература в Кеймбридж, а след това – право и международни отношения. В своята статия Мерали търси отговор на въпроса до колко Турция е готова да ограничи правата на мюсюлманите в опитите си за модернизация. Тя разкрива, че често лица, които са осъдени, остават в затвора дълго след като присъдите им са изтекли. Авторката обвинява турската държава в убийството на 10 000 политически опоненти за последните 10 години.

През 2002 г. турски правозащитни организации обявяват, че ще подведат под съдебна отговорност Истанбулската университетска болница. Те обвиняват администрацията на болницата за смъртта на 72 годишната Медина Еркан. Болничната администрация отказва на болната жена животоспасяваща диализа, защото настояват жената да си извади отново медицинска карта, но без забрадка на главата.

Благотворителната организация „Доктори по света” (Doctors Worldwide), чийто главен офис е във Великобритания, също призовава турското правителство „да прекати това изискване поставено от Университетската болница”.

Непрекъснато нараства броя на нарушенията на свободата на мисълта и вярата. Мюсюлманските деноминации, а и не-мюсюлманските общности все още срещат затруднения в множество области. Освен това неразкрити остават редица знакови убийства, станали в последните години – като убийството на трима християни при нападение над издателска къща и убийството на изпълнителния директор на голям вестник. Интересен поглед върху проблема за гарантирането на човешките права в Турция, особенно в светлината на разговорите около евентуално присъединяване на Турция в Европейския съюз, можем да придобием от позицията на Проекта за човешки права на кюрдите (KHRP), изразена пред Европейския парламент в Брюксел на 29 април 2009 г. Според доклада на KHRP, въпреки голямата роля, която ЕС е изиграл през последното десетилетие в реформите в Турция, Съюзът се е провалил с напредването в разрешението на проблема с гарантирането на човшките права. С перманентната политика на военна агресия на турското правителство в юго-източната част на страната се погазват правата на живот, на дом и на уважение към личността на стотици хиляди кюрди. Под предлог, че воюва с тероризма турската власт оставя без покрив над главите хиляди кюрдски семейства. Проекта за човешки права на кюрдите настоява ЕС да принуди Турция на промени в основния закон на страната, които да гарантират правата на етническите малцинства. В момента преподаването в училищата на кюрдски език е забранено – дори за областите, където кюрдското население съставлява повече от 80%. Единственото постижение, което защитниците на кюрдските права отчитат като успех е откриването в Турция на телевизионен канал, който предава на кюрдски език – TRT-6. През ноември 2002 г. 14-годишен ученик от с. Казанчи, област Диарбекир, е задържан и бит, защото е казал, че е „горд, че е кюрд”. През същия месец Министерството на образованието освобождава от длъжност шестима учители, защото са изпълнили кюрдски песни на конгрес на учителския съюз. През декември съдът в Истанбул обвинява четирима родители в „подкрепяне на нелегална организация” и ги осъжда на по 45 месеца затвор за внасянето на петиция до управителя на област Гунгорен с искане за образование на кюрдски език за децата им.

Можем да припомним, че турското правителство обявява извънредно положение в югоизточната част на страната през 1987 г., заради продължаващия конфликт с терористичната Кюрдистанска работническа партия (PKK), чието име е променено на Кюрдистански конгрес за свобода и демокрация (KADEK).

Сериозно се нарушават и правата на сунитската общност, с намесата на държавата в религиозните свободи. Сунитските манастири и духовни училища все още са затворени. Държавата не признава и съществуването на алианите, като религиозна общност. Не се разрешава строежа на текета (молитвените домове на алианите), където те обслужват своите духовни нужди. Същите проблеми срещат и шиитите в Турция. Техни представители не се допускат в религиозното министерство, а отварянето на техни духовни училища също е забранено.

Така изглеждат обвиненията, които се отправят срещу турското правителство. За да придобием цялостна представа, можем да се запознаем и с гледните точки на трети страни, които имат отношение по проблема.

Според Доклада за спазване на човешките права на Държавния департамент на САЩ от 2002 г. нивото на насилие в региона населен с кюрди е намалял значително след 1999 г. Армията вече не провежда военни операции във вътрешността на страната. Обръща се внимание, че службите за сигурност продължават да извършват незаконни убийства, включително смъртни случаи поради прекомерната употреба на сила и мъчения. Мъченията, побоите и други злоупотреби извършени от силите за сигурност остават силно разпространени, въпреки че броя на докладите за такива нарушения намалява. Има съобщения, че полицията и жандармерията често използват мъчения и унижения спрямо задържаните по време на задържане и разпит. Не се спазва всеобщото право за непосредствена защита от адвокат, за прекалено дълги периоди се задържат обвиняеми в политически престъпления. В допълнение се отбелязва, че няма регистрирани случаи на повдигнати обвинени за тези нарушения на служители на реда. Условията в турските затвори остават лоши, въпреки някоите извършени подобрения.

Според Държавния департамент на САЩ сериозно се нарушават и гражданските права на турските граждани. Ограничатат се правата на словото и печата. Журналистите продължават да се самоцензурират. Правото на свободно изразяване се ограничава чрез конституционни забрани и доста отделни закони, включително член 8 от Закона срещу тероризма от 1991 г. (разпространяване на сепаратистка пропаганда), член 312 от Наказателния кодекс (насаждане на расова, етническа или религиозна омраза, член 159 (престъпления срещу Парламента, армията, републиката или властта), член 160 (престъпления срещу Турската Република), член 169 (създаването на нелегална организация), Законът за Защита на Ататюрк и над 150 члена от Закона за пресата. Показателно е, че само за 2002 г., според Асоциацията на издателите в Турция, правителството е повдигнало обвинения срещу 67 книги, 35 издателя и 48 писателя. За справка – през 2001 г. са били предадени на съда 42 книги, 23 издателя и 38 писатели. Само за първата половина на 2002 г. RTUK (туркса дирекция за медиен контрол) е спряла телевизии и радиа в 68 случая. Според самата Дирекция, от май до октомври, са били спрени 22 телевизии за период от 1-2 дни и една радиостанция за 30 дни. RTUK е предупредила 9 телевизии и 2 радиа. Освен това е изисквала извинения от 26 телевизии и две радиостанции. RTUK затваря радиостанцията “МОРАЛ ФМ” за един месец за това, че е цитирала вестникарско заглавие, което казва, че министър от правителството е направил опит за самоубийство.Местната кабелна телевизия „байрак ТВ”, излъчваща от провинция Йозгат, е спряна за 3 дни, след като собственикът й е направил политическо изказване. Телевизията „Гън ТВ” е спряна за една година, тъй като собственика – Невзат Бингол е обвинен за „разпространение на сепаратистка пропаганда”, като е излъчил кюрдска песен. Глобата наложена на Бингол възлиза на 1,800 долара (2,9 билиона турски лири). Кюрдският издател Фатих Тас е подведен под отговорност за предателство срещу турската държава, за това че е публикувал на турски език колекция от статии на чуждестранния академик Ноам Чомски, чийто публикации обвиняват турското правителство в репресиране на турските граждани от кюрдски произход. Председателят на Учителския търговски съюз е обвинен в „престъпление срещу армията и властта” заради изказвания, които е направил на работнически митинг през 2000 г. Издателят на книгата „Писма до Савас” Музафир Ердогду е осъден на 13 месеца и 10 дни затвор за сепаратистка пропаганда. През декември 2002 г. е наредена конфискацията на книга посветена на кюрдите, написана от чуждестранния автор Маргарет Кан. Причината е сепаратистка пропаганда.

Правителствената цензура върху чуждестранни периодични издания е рядка, въпреки че понякога се използва в югоизточните региони. Там са забранени 17 касети с кюрдски песни. През април 2002 г. Сулхатин Онен, автобусен шофьор, получава 45-месечна условна присъда за това, че слуша касета с кюрдска музика.

Интернет се исползва все повече в Турция. Парламентът поверява контрола над словото в интернет на RTUK. Дирекцията има право да изисква доставчиците на интернет да предоставят разпечатки от отваряните страници. Според „Репортери без граници” RTUK е глобила Коскун Ак, модератор на интернет форум, с 5 000 долара за „обида срещу въоръжените сили”. Интернет кафенетата са включени в листа с местата, които полицията е упълномощена да претърсва и да конфискува материали, „за да защитава националната сигурност, обществения ред и здраве”, както и да предотвратява престъпления. За да прави това полицията има нужда от разрешение от съда, или при спешност – от най-високата административна власт.

Особенни политически репресии се налагат главно на две от демократическите партии – HADEP и DEHAP, тъй като те заемат про-кюрдски позиции. Правителството продължава да преследва, да пречи на работата им и дори да задържа международни наблюдатели, журналисти и адвокати, които са обявявали идеите си пулично. Затворени са клонове на редица правозащитни организации – изцяло в югоизточната част на Турция и по-рядко в останалите части.

Като позитивни признаци можем да посочим предприетите през февруари, март и август 2002 г. реформи насочени към правата на човека, целящи да покрият изискванията за членство в Европейския съюз. Реформите се отнасят за области като свободата на словото, използването на не-турския език, трафикът с хора и правата на религиозните групи.Смъртното наказание е отменено в мирно време, критиката е разрешена, но не и обидите, трафикът с хора е специално посочен за престъпление, на някои не-мюсюлмански религиозни фондации е дадено правото да притежават собственост.

Конституцията предоставя свобода на събранията, но въпреки това, правителството понякога ограничава тези права в практиката. За събиране на хора се исисква предварително уведомяване на властите, като те могат да ограничат достъпа до определени места. Това може да се случи ако властите смятат, че събранието застрашава обществения ред. Асоциациите не могат да използват език различен от турския при техните официални контакти.

През октомври 2001 г. с промени в конституцията се разшириха правата за свободно събиране и сдружаване, като бяха намалени част от ограниченията. Срока за известяване, че ще се проведе митинг е намален от 72 ч. на 48 ч., а ограниченията за участието на чужденци в демонстрациите са намалени.

Властите, въпреки това, провалиха няколко демонстрации. Например, управителят на Истанбул не разреши събитие посветено на 1 септември – Световен ден на мира, което беше организирано от правозащитните организации HRA и HADEP. През март 2002 г. управителят на Анкара отложи с два месеца демонстрация и среща на Турската комунистическа партия. На провелата се демонстрация полицията е използвала сила и е задържала демонстранти. Истанбулската полиция е използвала сълзотворен газ, използвала е сила срещу протестиращи и е задържала близо 40 граждани, които са протестирали пред френското посолство срещу арестите за носене на забрадки. Отбелязан е случай, при който е прибита Севинк Челенк – майка на ученичка в Истанбулския теологически лицей в Кадикьой, докато е протестирала пред училището срещу забраната за носене на забрадки. По време на студентски протест срещу Съвета за висше образование са бити и задържани 20 студенти от Истанбулския университет. Същите случаи са регистрирани при провеждането на други протести срещу Министерство на образованието и на анти-военен протест в област Бейоглу.

В някои части на страната се забранява честването на кюрдската нова година, както и 1 май. Опитите за тяхното отбелязване са били осуетявани с използването на сълзотворен газ и арести.

Гражданите, по принцип, имат възможност да се движат свободно на територията на страната и да пътуват в чужбина. И все пак правителството ограничава част от тези права. Конституцията предвижда, че гражданското право да се напусне страната може да се ограничи само в случаите на национална опасност, граждански задължения (например - военна служба) или разследване на престъпление.

Между 1984 г. и 1999 г., и особенно в ранните години на 1990те, правителството насилствено преселва голям брой граждани от селата в югоизточната част на страната. Управниците обясняват тази практика с това, че защитават гражданите или, че предотвратяват получаването на логистична подкрепа от терористите на PKK от страна на населението. Правителството съобщава, че 378 000 души са „мигрирали” (избягва се термина „евакуация”) от 3 165 села между 1994 г. и 1999 г. Мнозина са напуснали още преди това, заради бойните действия. Различни неправителствени организации настояват, че броя на преместените граждани е от един до три милиона души. Вътрешният министър потвърждава, че в 25 провинции са унищожени или напуснати 4 455 села. Според официалната статистика, за периода от 2000 г. до 2002 г. по старите си домове са се завърнали 58 000 души. Активисти на правозащитни организации и някои депутати от югоизточните региони твърдят, че правителството не разрешава преместените граждани да се завърнат по домовете си, освен ако не подпишат документ, че са напуснали заради тероризма на PKK, а не по настояване на правителството и че няма да търсят държавна подкрепа за завръщането си. Твърди се още, че приоритет в пренастаняването се дава на защитниците на селата и техните семейства.

Не е намалял броя на насилията над жените и децата, както и дискриминацията срещу жените. Детският труд остава сериозен проблем, както и търговията с хора – главно момичета и жени. Според Института за семейни изследвания домашното насилие е една от най-разпространените форми на насилие срещу жените. Продължават сигналите за психически тормоз, икономически натиск и сексуално насилие. Според изследване на Института 10 процента от жените са подложени на насилие ежедневно или веднъж седмично. Съществуват девет правителствени организации и осем неправителствени, които се ангажрат с подкрепа на малтретирани жени. Освен това Агенцията за защита на детето и Агенцията за обществени услуги предоставят услугите си на жертвите на домашно насилие чрез 53 обществени центрове.

„Убийствата на честа” – убийства, извършвани от член на семейството на жената, която е обвинена в безчестие, продължават в селските райони и сред новите имигранти в градовете. Според данни на медиите, има десетки такива убийства всяка година. Най-често се срещат в преимуществено консервативния кюрдски югоизток. Според закона, хора обвинени в убийство, което е било „провокирано” (като убийствата на честта) могат да получат по-лека присъда отколкото за други убийства. Тъй като закона предвижда по-леки наказания за непълнолетните извършители, набюдателите отчитат, че убийствата се извършват предимно от по-младите роднини на жената.

Проблемът със самоубийствата на млади момичета, които са били принудени да се омъжат продължава и се наблюдава предимно в югоизточната и източната част на страната, където самоубийствата са се увеличили с повече от 50% от 1993 г. и където 80% от самоубийците са жени. Според женската адвокатска група „Flying Broom” (Летяща метла), има повишаване на броя на „насилствените самоубийства” от членове на семейството, които се опитват да избегнат отговорността за извършването на „убийство на честта”.

Новият Граждански кодекс замени приетият през 1926 г. Кодекс, който на някои места дискриминираше жените. Правителството ратифицира и Изборния протокол от Конвенцията на ООН за премахване на дискриминацията срещу жените.Мъжът вече не е законно глава на семейството – според Кодекса сега двамата съпрузи се грижат за семейството заедно. Несъответствията в законната възраст за встъпване в брак на мъжете и жените са премахнати. Парламентът отмени и разпоредба, която забраняваше на държавните служителки да носят панталони на работното си място, въпреки че самият Парламент не е променил, все още, вътрешния си правилник за да отговаря той на новата регулация.

Като цяло, в градските региони жените са добре представени във всички нива на професионалните, бизнес и гражданските услуги. Жените съставляват повече от една-трета от студентите в университетите. Въпреки това, жените продължават да срещат дискриминация в различнинива в службите си. Рядко са представени на ниво управители. Жените получават еднакво заплащане за еднаква работа, но голям процент от жените работи в сферата на земеделието и търговията, както и в ресторантьорството и хотелските услуги като неплатен семеен помощник.

Конституцията и трудовите закони забраняват работата на пълен работен ден за деца под 15 годишна възраст. В Конституцията е записано, че „от никого не може да се изисква да извършва работа, която не е подходяща за неговата/нейната възраст, пол и възможности”. С този член и свързаните закони, Правителството се стреми да запази децата от неподходяща за тяхната възраст работа, като миньорство или нощна работа.

На практика, много деца работят защото семействата им се нуждаят от допълнителни приходи. Неформалната система осигурява работа за млади момчета – например сервизи за поправка на автомобили. Момичетата рядко могат да бъдат видени да работят пред хора, но често са спирани от училище за да работят в занаятчийници – главно в селските региони.

Турция е транзитна точка и дестинация за жертви на трафик на хора. Според изследванията – почти няма трафик на турски момичета и жени извън страната. Няма официална статистика за броя на жертвите на трафик. Жени и момичета пристигат нелегално в страната предимно от Румъния, Грузия, Русия, Украйна, Молдова, Армения, Азербейджан и Узбекистан. Турция е транзитна страна за трафика на момичета от Централна Азия, Средния Изток, Африка и страните от бивша Югославия. Според проучване от 1995 г. жертвите пристигат пеша, с влакове, лодки или самолети. Най-голяма активност на трафика с хора се наблюдава в Истанбул, Измир и Трабзон. Много жени и момичета пристигат в страната, вярвайки че ще работят като модели, сервитьорки или танцьорки и се оказват насилени да проституират. В някои случаи, момичета от румънски сиропиталища са отвличани и вкарвани в Турция. Момичета, които са опитвали да избягат от трафикантите са били бити, изнасилвани или убивани. Руски и украински криминални групи са основните трафикантски организации, въпреки че някои доклади на неправителствени организации предполагат, че трафикантите набират жертвите си от Източна Европа – предимно Молдова.

В международните отношения днес, перманентно съществува въпроса за започване на преговори с Турция за присъединяване към ЕС. В тази обстановка множество правозащитни организации използват възможността да привлекат вниманието на европейската и световната общност върху съществуващите проблеми в тази област. Представители на кюрдското малцинство разгръщат широка пропагандна кампания, целяща да запознае независимите наблюдатели с грубото потъпкване на човешките права в Република Турция. Доклади на най-авторитетните международни институции ежегодно приканват турското правителство към реални реформи в сферата на правосъдието и зачитането на човешките права. За нас – страничните наблюдатели на тези процеси е важно да съществува сигурност, че преди да се говори за процедура на присъединяване на Турция към европейските структури, в страната трябва да съществува реална демокрация и реално зачитане на всички човешки права.

Използвана литература:

* US State Department Human Rights Report [http://www.state.gov/g/drl/rls/hrrpt/2002/18396.htm]
* Доклад на „Кюрдски проекта за човешки права” представен на семинара „The Kurdish Human Rights Situation, a Lasting Peace and a Democratic Development” в Европейския парламент, Брюксел, 29 април 2009 [http://www.khrp.org/component/option,com_docman/task,doc_download/gid,217/Itemid,47/]
* Няма сигурност без човешки права, Амнести Интернешанъл [http://repository.forcedmigration.org/show_metadata.jsp?pid=fmo:3911]

Демонстрация на курсаните от НВУ с манлихерови пушки

2009-04-26T13:45:00.001+03:00

Лозя

2009-03-26T20:15:00.006+02:00

-Чул – недочул, тръгнал и той с момчетата към града! Ами ако го измамят? Ами ако затрие коня напусто? Те ти школо, те ти кантора! Тръгнал да ми ходи и той с другите балами! А ти – вместо да му кажеш каква е работата и ум да му вкараш – гледаш овцете да изкараш – че полето ще ти избега ако говориш със сина си първо!

Добра жена беше бабата, но много наблизо и хвърляше погледа. Затова и дядо Ангел не се кахъреше за нейните ядове. Последните овце вече излизаха през голямата порта и Тимок весело махаше с опашка пред тях, нетърпелив да тръгнат по-скоро.
-Я ми дай чантата – недей ми надува главата, че ми е писнало от тебе! Еле твоя мъж като не е балама, затова му е уврела главата – цел живот подир овците да оди! Остави момчето да ходи в града – ти си гледай двора и вземи като си рекла – да ми свършиш до утре цървулите, че тия съвсем са вече окъсани!
Дядо Ангел грабна шарената торба и я преметна през рамо. Навъсен и леко прегърбен викна подир овцете и ги подкара по прашната улица. Всъщност днес му беше леко на сърцето и под сърдитото му лице се криеше весело настроение – слънцето бързо се издигаше в небето, нито един облак не срещаше окото му, а във въздуха се носеше онази свежест, която щеше да изчезне чак през септември, с първият плах дъх на есента.
-Айде, Бай Ангеле, Тимок вече се скри зад завоя – май ще те чака зад ендъка. – Иван впрягаше магарето в двора си и вдигна десница за да поздрави дядо Ангел и стадото му.
-Брат ти изкара ли вече овците? – дядо Ангел се усмихна и забърза крачка – сякаш искаше да покаже на Тимок, че все още може лесно да го догони.
Шосето днес беше пусто и стадото пъргаво се спусна по наклона на ендъка. От последните къщи на селото го изпровождаше лаят на кучетата.
Щом стигнаха до мястото, дядо Ангел постла пелерината си под вишната и подпря торбата с обяда на дървото. Извади от нея меха с виното и отпи голяма глътка. Обърса устни с ръкава на дрехата си и се отпусна върху гегата.
-Хубав ден, Тимок! Гледай как е напекло пустото слънце. Я ги гледай и тия разбойнички къде са тръгнали. Да ги пазиш, че га се върне батко ти какво ще му разправяме ако ги изпуснем...
Усмивката украси лицето на стареца, загледан в голямото овчарско куче, което се радваше на деня по свой си начин – крачейки гордо между стадото, сякаш полковник инспектира поверения му полк. Дядо Ангел седна под сянката и подпря гръб на старата вишна. Посегна отново към торбата и извади от там вчерашния брой на вестника. Донесе му го специално Иван – за да прочете лично статията за годишнината. Разгърна вестника и прочете карето – 24 ГОДИНИ ОТ ВОЙНАТА СЪС СЪРБИТЕ. На половин страница авторите разказваха за „славната епопея”, за „защитниците на родината” и за „праведното дело на Съединението”. Градоначалника разказваше какви приготовления ще се направят за отбелязването на годишнината за 22 септември, какви специални виенски пейки ще украсят града идния месец, а какъв бал ще се даде в сградата на Общината... Дядо Ангел, още с усмивка на лицето, погледна отново към кучето и му подвикна: „Тимок, виж го ти – за тебе нищо не казва! И как да каже господина – ти тогава още не беше се пръкнал на белия свят – да видиш какво се казва борба. Да видиш войната какво е!” Усмивката се смали на лицето му. „И за мене не казва нищо, Тимок. И за мене не дума в статията. Не знае господина за дядо ти Ангел.” – добави стареца тихо. Сянка премина през очите му. „Защитниците на родината – тука мене ли има предвид. Или има предвид чича ти Христо? Знае ли, Тимок, господина, че чича ти Христо не за виенските пейки падна ей в онез същите лозя? Не, момче, не знае ни за Христо, ни за дядо ти Ангел. И що ли да знае – те политиците... майора го забравиха що стори, па мен ли, Тимок, искаш да помнят? Ех, Тимок, Тимок, какво ли знаеш ти, момче? Тичай весело със стадото, като те гледам как тичаш – все едно аз с тебе тичам. Тичай в полето, Тимок! Тичай към лозята! Като те гледам как се носиш пред стадото- все едно целият ни батальон се носи към позициите на врага, а отпреде, Тимок – смел лети нашият командир!”
Дядо Ангел остави вестника. Вдигна поглед на запад – ей там, на стотина метра, оживяваха пред очите му сръбските батареи. Гърбът му вече не опираше в старата вишна. Дядо Ангел бе допрял рамо до своя брат Христо и го чуваше как му нарежда „Ачо, на Сливница нашите побеждават! Майора е казал! Сърбите бягат на Сливница! Само тази нощ да издържим, брате, утре ще дойдат ломците! Само тази нощ!”
Дядо Ангел не виждаше вече стадото. Не чуваше и лая на Тимок. Той знаеше, че зад него – на по-малко от час път е града. Там хиляди очи гледаха към тях, стаили дъх, знаейки, че съдбата на войната се решава там – край старата вишна, до селските лозя... Беше судено, слънцето захождаше, обвито в сиви облаци. Сръбската артилерия усилваше страшния си ритъм. Изведнъж вражеската пехота се надигна от окопите и се понесе като страшна вълна към нашите позиции. Хиляди сърца замряха. Велик миг! Чу се силният рев на командира: „Рота, напред!”. Гръмовно ура разцепи простора и гордите защитници се хвърлиха срещу вражеската маса със страшен удар на нож! Христо пръв напусна окопа и се хвърли срещу сърбите. Ангел скочи след брат си и секунда по-късно страшната буря на битката срещна двата урагана, носещи се един срещу друг, в безмилостна схватка за съдбата на войната.
Дядо Ангел затвори очи. Сълза се спусна по бузата на стареца. Когато ги отвори отново, погледна към лозята усмихна се и извика на кучето: „Тичай, Тимок! Тичай към лозята, момчето ми!”
Отпусна се на дървото, отпи от мехчето и пое от летния въздух.
Помисли си: „Дано пустите виенски пейки са хубави! Ще накарам момчето да ми ги покаже някой ден...”

„Странно стича се живота...”

2009-03-14T13:45:00.008+02:00

„Странно стича се живота...”

Нощният хлад бавно движеше бистрите води на езерото. А те, със сигурност, отразяваха хилядите ярки звезди – надвиснали като светлините на голямо село над безкрайните хълмове. А те бяха тъмни. Той не си ги спомняше така тъмни – сякаш чудовищна паст бе погълнала стария – познатия от детството свят и очакваше утрешният ден, за да се нахвърли хищно върху последните оцелели спомени. Тези за безгрижните детски игри, за дългите търговски кервани и за малката бащина лодка, с която пореше водите на кроткото езеро.
Сега имаше само хлад. В последните нощи този хлад проникваше и под дебелия ямурлук, за да се свие на кълбо в сърцето му и все по-често да му напомня за неизбежността на бъдещето – за страшната заплаха, която носи утрешния ден.
Тишина и хлад. Сякаш дори дивите твари са напуснали отдавна тази мрачна земя. Погледна наоколо – другарите му бяха вперили взор към тъмнината на юг – напрегнато очакване или скрита надежда, че някъде там – отвъд страшната паст на смъртта, други очи гледат в мрака и търсят да зърнат своя любим...
Стори му се, че нещо се размърда в мрака и напрегна взор, за да различи кой се движи. Чуха се няколко кратки реплики, след което силуетите потънаха в тишината. Отпусна се на стената и вдигна лице към езерото. Позволи на студения въздух да разсее тревожните мисли, които бяха заседнали в главата му и се опита да си припомни какво казваше за тази местност дядо му, когато минаваха от тук, впрегнали старият Марко, на път за големия пазар в съседното село. Спомни си как трепваше детското му сърце, когато слушаше за страшните витязи на българина Самуил и техните врани коне, които газели по тези хълмове. Спомни си как не заспиваше до късна доба, мислейки си дали дядо му е прав, като казва, че скоро ще дойде ден българска войска отново да гази родните поля и, че времето на султана се свършва... Натъжи се, че дядо му не дочака да види българската униформа. А как бягаше султанската войска... Спомни си как със своите другари от Солунската гимназия посрещна българската войска през онази тъй близка, а вече толкова далечна 1913 г. Как учителят Белев ги благослови с новата българска свобода. А след това... Колко странно стича се живота... Раздялата със Солун, последните дни прекарани в родния дом – оттеглянето на българските войски и неговото заминаване за София. Тежките следвоенни месеци - сблъсъка с жестоката реалност на свободното Отечество... След това учителстването в Плевен, самотните вечери в очакване на вест за домашните му... И онзи велик ден – 23 септември 1915, когато Фердинанд обяви мобилизацията.
Минаха три години.
Не си спомняше хълмовете така тъмни – не си спомняше така мястото на своите детски игри, не такъв беше пътят на дългите търговски кервани, не това беше езерото, което пореше с бащината си рибарска лодка... И студеният въздух не проникваше така през дебелия ямурлук. А утрешният ден не бе страшен...
Спомни си образа на дядо си. Съжаляваше, че той не е жив сега, за да види поне веднъж как храбрите витязи на Самуил отново газят родните хълмове. За да посрещне българският войник там, където очакването за него крепеше народа в дългите години на черното иго.
От изток небето бавно просветляваше... Той бръкна в джоба си и извади малкото одърпано тефтерче. „Странно стича се живота”, написа той и постави датата – 16 септември 1918 г.

Гръм разтърси тишината. Тътен се понесе над бистрото езеро. Снарядите започнаха да барабанят по нашите позиции. Слънцето се подаде над хоризонта, а при малкото, бистро езеро край Дойран започваше атака...

Поклонническо пътуване из Видинска епархия - Чипровци и Раковица

2009-03-01T15:25:00.009+02:00

Александра КАРАМИХАЛЕВА

Когато чуя Чипровци, в съзнанието ми изникват: чипровските килими, Чипровското въстание и разбира се - Чипровският манастир.
на фона на отминалата слава и величие, днес Чипровци е малко погранично селище с оредяло население, чиито жители бързат да ти покажат всичките си забележителности и да ти разкажат за тях. Това, което най-вече ме интересува, е да открия храма. Намира се на високо място в центъра на града и е посветен на "Св. Възнесение", датира от 1677 г., но уредничката на музея ни увери, че този храм е изграден върху основите на по-стара църква, вероятно от втората българска държава. Непосредствено до дувара на църковния двор са основите на величествения някога католически храм "Санта мария". Само част от стените са останали и от разрушената при въстанието през 1688 г. църква "Св. Никола" и Гушовският манастир над града.
След като обядваме в Чипровци, потегляме към едноименния манастир. Пътьом спираме при възобновения белоснежен храм в с. Желязна (с 400 жители). Църквата посветена на св. Николай Чудотворец, след повече от 50 години запустение е обновена и през 2008 г. възкръсна за нов живот.

Чипровски килим

Чипровският манастир. Влизаме в ниската каменна църква, посветена на свети Йоан Рилски, чиито мощи са спрели на това място при пренасянето им от Австро-Унгария. Пред храма - два каменни свещника, вкопани в земята, които някога са попадали в притвора на по-стар и просторен храм. В източния край на манастира е високата кула - костница, в която са събрани намерените на територията на манастира кости. Кости на мъченици.
И двете монашески крила са двуетажни, долепени едно до друго, и се намират южно от храма. Била съм на освещаването на едното крило, започващо от портата на манастира. Помня кога бутнаха другото и започнаха изграждането на ново. Днес и то е съградено, остават само довършителни работи. От старата паянтова сграда е запазен само параклисът в източния край. Целият е зографисан отвътре и отвън.
Игуменът йеромонах Кирил ни кани на чардака и докато пием кафе, разговаряме. Той е строителен инженер по образование. Начетен мъж, със страст към историята, който с увлечение говори за миналото на този край и на манастира.
Създаден през Х век от български католици, Чипровският манастир е претърпял шест разрушения и пожари. Първото разрушаване на светата обител станало през 1404 г. след въстанието на Константин и Фружин. Възстановен е отново, но при Чипровското въстание против османските поробители от 1688 година е опустошен отново. Унищожена е богатата манастирска библиотека с ценни славянски книги и икони.
В началото на XVIII век български православни монаси възстановяват манастира, подкрепени от братя монаси от Русия. Руският император подарил през 1800 година богато украсено Евангелие на светата обител. През 1806 година манастирът отново е разорен и опожарен от берковския бей Юсуф паша. през 1818 година отново е съграден, но десет години пак е изгорен.
Поредното възстановяване на Чипровския манастир и съграждането на малката църквица става през 1829 година, но през 1937-а огънят отново поглъща всичко. И отново градеж, за да дойде последното изгаряне след Освобождението.
Днес благодарение усилията на Видинския митрополит Дометиан и дарения от организации и граждани манастирът е обновен - още една прекрасна перла на тази епархия. Идват и поклонници. Друго ме тревожи. Питам игумена дали местното население посещава манастира.
- "Местното население" са ето тези тримата - сочи той тримата мъже, седнали край него на чардака, - аз тях познавам по име.

Следващата ни спирка е Раковишкият манастир. Нищо не знаех за този манастир и никога не бях ходила там, затова много държах да го посетим. От няколко дена разговарях редовно с игумена, за да координираме плановете си. Той пътуваше със своя събрат за храмов празник в родното си село в Неврокопска епархия. Когато пристигнахме в манастира, те все още бяха на път. Посрещна ни майката на йеромонах Неофит. Жената ни разказа, че претърпяла тежка сърдечна операция, има проблеми със здравето и се чувства по-добре в манастира.
Докато чакаме отците Антим и Неофит, разглеждаме манастира и се запознаваме с историята и забележителностите му. Той датира от X-XI век, но е разрушаван неколкократно през османското време. През XIX век е възобновен. По време на видинското царство на Иван Срацимир е важен духовен и просветителски център.
Сега в манастира има два храма и двата посветени на Света Троица. Старата църква е забележителен паметник от Средновековието (XI-XIII в.), разрушена през 1807 г. от турците и възстановена през 1825 г. С прекрасни стенописи е, Дело на зографи от от Тревненската школа - Кръстьо Захариев и Досьо Коев. До нея е гробът на капитан Киряев, загинал в Руско-турската освободителна война.
Новата голяма църква е строена за храм-паметник на загиналите в Чипровското въстание. Строена е през времето на последната игуменка - майка Харитина. През 50-те години на XX в. изгонват монахините, били са 13, и те се пръсват по различни манастири: Добридолски, Етрополски, Дървенишки.
В самия Раковишки манастир разполагат граничната застава. Варосали стените на старата църква, за да скрият стенописите и я превърнали в конюшна.
Благодарение усилията на тогавашния викарен епископ на Видин, Проватски еп. Софроний (по-късно Доростоло-Червенски митрополит), Църквата си връща манастира. Цената е - няколко декара манастирска земя, върху която построяват детски лагер, чиито сгради сега се рушат.
Днес варовата мазилка е грижливо махната и великолепните стенописи - консервирани. Под стенописния пласт от Възраждането е открит и по-стар. При входа на новия храм откривам табло с имената на игумените , управлявали манастира от Освобождението до днес: йеромонах Агапий, монах Хрисант, монах Яков, йеромонах Йоаникий, монахиня Ксения, монахиня Пелагия, монахиня Харитина, Проватски епископ Софроний, архимандрит Игнатий, йеромонах Паисий, архимандрит Серафим, свещеник Севдалин Петров, архимандрит Антим.

Йордан Димитров от село Арбанаси...

2009-02-13T19:55:00.009+02:00

Йордан Димитров е най-възрастният член на ВМРО, учител по професия. Завършил е военно-въздушното училище, после Шуменския и Софийския университети и има дипломи за педагог и историк. Роден е в стражишкото село Нова Върбовка, от 1981 г. е в Арбанаси, където негова е третата нова къща в селото. Работи и във филмовия център в Горна Оряховица, който отговаря за 9 от бившите окръзи. Пенсионира се в Националния музей за архитектура във В. Търново. Патриот и верен на идеите си, интелектуалец и сигурен приятел, така го описват познатите му.

НАИ-ЗНАЧИМОТО ДЕЛО - ЧЕШМАТА НА МОЯ ЖИВОТ, КАКТО ЙОРДАН ДИМИТРОВ САМ НАРИЧА ПО-СТИЖЕНИЕТО СИ, Е СЪЗДАВАНЕТО НА ГРАДСКИЯ ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ В ГОРНА ОРЯХОВИЦА. Както се казва, от гола поляна е създал фонда на хранилището, като всеки от експонатите с двете си ръце е намерил и прибрал във фонда. Стара волска кола, автентична футия (коша, в който се носи гроздето), станове и чакръци са сред 10 000-те предмета, които слагат началото на експозицията в железничарския град. Стойността им е етнографска, а истинската историческа стойност имат предметите, за които се знае на кого са принадлежали. Така музеят открива и пази дълги години куртката и чантата на Стефан Стамболов, много партизански куртки и кървави ризи. Голяма е помощта на учителката Димка Атанасова, която е първата жена, почнала да събира експонати и да ги подрежда във витрина във Второ основно училище в града. Уникални за експозицията са и барутницата от биволски рог, както и златна чаша, каквато руският император Александър II е подарявал на опълченците. Големи тълпи от посетители събирала и картичката, която някой войник издялкал от чамова дъска, от сандък за патрони. В единия й край с химически молив е нарисуван тесак (малък меч) и лавров венец, а надписът гласи "Всички чакаме мира". За всяко от тях Йордан Димитров е водил преговори, за да може нарастващият фонд на музея да се сдобие и с тях.

За сбирката властите определят да се съхранява в дома за сираци, а да се намерят и подредят всичките предмети отнело почти 7 години. На 2 юни 1973 г. музеят отваря врати, а Йордан Димитров се захваща с нова професия...

Градски исторически музей - Горна Оряховица

НА ПАТРИОТИЗЪМ ЧЛЕНЪТ НА ВМРО СЕ УЧИ ОТ ДЕТЕ. На 15 септември 1940 г., точно когато Добруджа е върната на България, Йордан Димитров започва първо отделение в училището в с. Нова Върбовка. Децата попадат в една учебна стая, в която духът на патриотизъм ги обзема от прага. Още тогава те възприемат, че има българско население,което не е в границите на родината. На стената виси картата на Санстефанска България, на която с черно са отбелязани поробените от съседните държави територии, в които живеят българи. В паметта на детето остават и думите на учителя: "Заветът на вашите деди е да освободите земите на България". Учебните часове минават пред погледа от стената на цар Борис III и Августейшото семейство, както и икона на Христос. Всеки ден започва с молитва. Близо 60 години по-късно педагогът е все така пламенен патриот. В дома си той пази един вече пожълтял и оръфан учебник за войника, издаван през 1930 г., в който са събрани най-важните теми от обучението на военнослужещите. В дебелата книга армейският издателски фонд е събрал уменията как да определят часа по слънцето, малко биология и доста история. Тази книга е повлияла много за патриотичното образование на младия мъж. От нейните страници той научава за живота и битките на Гоце Делчев, Даме Груев и останалите комити в Македония. Димитров сам признава, че което се прочете като дете, то остава. Така и в следващите години в гимназията историята много му се удава.

ЙОРДАН ДИМИТРОВ Е В ОСНОВАТА И НА ПЪРВОТО ЧЕСТВАНЕ НА 80 Г. ОТ ИЛИНДЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ ПРЕЗ 1983 Г. Тогава пред ДНА на митинг се събират само една рота от военното училище и два класа ученици. Тогава подобно отбелязване има само във В. Търново. Въпреки че идеите, че населението в Македония е българско, не са харесвани от управляващата комунистическа партия, Димитров никога не е имал проблем с властта заради убежденията си. Той дори е първи секретар на Градския комитет на комсомола в Горна Оряховица, а през 1958 г. учи и във Висшата партийна школа. Според него дейците на македонската революция Гоце Делчев, Яне Сандански са социалисти по убеждение. А Димитър Благоев и Никола Габровски са свързани с борбите на българите в Македония. Вторият дори е бил секретар на конгреса на ВМРО в Рилския манастир.

КОГАТО В НАЧАЛОТО НА 90-ТЕ ГОДИНИ МАЯ ВАПЦАРОВА, племенница на класика Никола Вапцаров, сформира общобългарски съюз "Македония", Йордан Димитров е сред първите, които подкрепят идеята й. Тогава заедно с 52-ама ентусиазирани родолюбци, все висшисти, архитекти, лекари, правят във В. Търново Македоно-Одринскодружество "Иванка Ботева", а сбирките си правят до Старите хали. То не е толкова дълголетно като Съюза на македонските културно-просветни дружества и скоро изчезва. Целият архив е предаден в Държавния архив, за да го помнят поколенията. Съюзът обаче съществува и днес, но под друго име. От 1992 г. това вече е ВМРО-СМД, а три години по-късно - и ВМРО-БНД, което вече участва и в избори, защото единствено участието в политиката е възможността съмишлениците да прокарат своите планове. Преди девет години е създадена и структурата в Арбанаси, на която от основаването председател е именно той. А Йордан Димитров е съпричастен с идеите на Съюза още от 1974 г., когато се запознава с главния му секретар Иван Иванов и британската историчка Мерсия Макдермот. С нея пък нашенецът води кореспонденция през следващите години и е в час с разработките й за бита и историята на българите, които тя прави.

ЙОРДАН ДИМИТРОВ Е И ЕДИНСТВЕНИЯТ ТЪРНОВЕЦ, КОЙТО ПАЗИ ТЕЧЕНИЕТО НА СП. "ИЛЮСТРАЦИЯ ИЛИНДЕН" ОТ ОСНОВАВАНЕТО МУ ПРЕЗ 1928 г. до 60-ата книжка шест години по-късно. Всичките броеве са грижливо подвързани, а в дома му попадат от бежанец от Велес. А веруюто, което отстоява Димитров през целия си живот е, че "народ, който превръща историята си в политика и политиката си в история, унищожава миналото си и няма бъдеще".

В. "Борба"
Георги Бъчваров

Румъния, Сърбия и Гърция

2009-02-04T21:39:00.005+02:00

П. К. Яворов не е широко известен в нашето общество, като четник на ВМРО, близък приятел на войводата Гоце Делчев и общественик, ангажирал живота и енергията си с борбата на българите в Македония за свобода.
Днес публикувам в блога си една негова статия, излязла във в. "Свобода или Смърт" на 21 април 1903 г. Няколко месеца преди избухването на Илинденско-Преображенското въстание. Пускам я тук - без да се опитвам да правя аналогии и тълкувания, свързани със съвременната обстановка на Балканите. Както е казал Синът Божий "Който има уши да чуе - ще чуе, който има очи да види - ще види!"

Румъния, Сърбия и Гърция трябаше да имат едно право върху гърба на Македония и едно макар полуоправдание за въшата си работа спрямо тоя гръб; Румъния, Сърбия и Гърция трябаше да намерят една причина за намеса в македонския въпрос и един, макар полублаговиден предлог за явната си македоноедска игра в него.

Румъния разтършува с посребрен фенер македонските планини, та видя куцовласите.

Сърбия напълни с грешно злато джебовете на стотици македонски просяци, та купи сърбоманите.

Гърция - по-честита от Румъния и Сърбия - намери готови по някои села гъркоманите, по някои градове гърците.

Румъния, Сърбия и Гърция посочиха "сънародниците" си в Македония, посочиха тяхното съществуване като едно свое право за по-малък или по-голям дял от македонската земя - дял, който тряба да бъде заменен според румънските сметки с равностойно възнаграждение от свободно българска страна или присъединен според сръбските и гръцките сметки направо към днес подвластните им области.

Те не могат прочее да се примирят с една революционна организация, която по една твърде проста и много естествена логика на обстоятелствата се опира само, или почти само, върху българските плещи в страната.

Румъните, сърбите и гърците се поставят наместо българите в Македония и разсъждават: Тия хора се борят отчаяно, тия хора проливат кръв, тия хора ще отвоюват свободата си, ще станат господари на съдбините си и тогава - не може инак - ще поискат обединението си с българите от Мизия и Тракия.

Поне румъните, сърбите и гърците биха постъпили така; правете, каквото щете, ескимосите не могат повярва, че главното предназначение на спармацетовите свещи е да служат на човека вечер, а не за вечеря!

Румънските, сръбските и гръцките държавници ни обявиха за страшни врагове на румънските, сръбските и гръцките късогледо разбрани задачи. Те се наредиха рамо до рамо с турците и употребиха против нас в подкрепа на последните всички не за човещината оръжия, с които може да си послужи едно лошо намерение.

Освен това те злоупотребиха с простотията на куцовласите, сърбоманите, гъркоманите и гърците в Турско, като направиха за тях народен идеал онова, което е само държавна похота, и като им накитиха македонските българи с петна, зъбища и нокти, каквито можеха да видят само в домашните си огледала; те злоупотребиха с простотията на тия куцовласи, сърбомани, гъркомани и гърци, та ги окумиха като пети колела в жалките свои държавни каруци, на които е съдено може би да се изполомят в македонски камънаци...

Днес куцовласите, сърбоманите, гъркоманите и гърците, живущи в Македония, държат спрямо нас поведението на румъните, сърбите и гърците вън от Македония, или - все също, поведението на техните представители - посланици, консули и др. - в Турция.

Те, възползувани от близостта си до нас, понякога тъй зорко ни следят и предават, че надминават самите платени шпиони на хьокюмата. Те, възползувани от близостта си до нас, понякога тъй зорко ни следят и предават, че надминават самите платени шпиони на хьокюмата. Техните доноси, па и техните клевети са разорили вече десетки села, опропастили са вече стотини семейства, погубили са вече хиляди човеци! Разбира се, нашата организация всякога е полагала старание да не остане длъжна никому, без разлика на българин, влах, сърбин, грък или какъв да било друг, като е плащала всекиму според неговата заслуга - и никой не ще я обвини за туй...

Ний работим за свободата на един край, дето господствува най-отвратителната тирания в света. Ний ратуваме за свободата на два милиона хора, кадърни за самостоятелен политически живот, свободни за всестранен граждански напредък. И като виждаме северозападната и североизточната опасности, с които ни застрашава както настоящето, така и бъдещето, мечтаем за дружбата на ония, които са застрашени от същото място и които - уви! - тъй малко ни разбират...

Да, като е дума за Балканската конфедерация, в чието име поне нашите инородни съграждани - които желаеха ли, биха ни познавали - трябаше да ни окажат известна помощ, ако не с благоприятно действие, поне с въздържане от шпионско противодействие.

Най-после, стана ли дума върху "народността", която тряба да бъде с време "охранявана", ний ще кажем, че уважаваме чухдото за право на чуждо уважение към нашето. И ний обичаме своята българска народност, ала с една възвишена обич, която не допуща завист или омраза към другите.

Защото народността според нашите понятия намира смисъл единствено при светлия порив на даден сбор човеци, говорещи един и същ език, да вложат особен пай от мисъл и дело в общия културен придобитък на целокупното човечество. Ако власите, сърбоманите, гъркоманите и гърците в Турция бяха способни да виждат по-далеко от носът си и да чувствуват малко по-човешки, борбите ни биха били и техни мечти; да, ний повтаряме и за тях онуй, което казахме за свободните румъни, сърби и гърци, обаче което, ако искаме да бъдем справедливи, не можем да кажем вече и за мнозинството от свободните българи.

А дали куцовласите, сърбоманите, гъркоманите и гьрците в Турция живеят по-добре от българите?

Друга е работата, ако тия християни гледат само услугите, които хьокюмата им прави в църковно-училищните разпри с българина - връщани услуги в неправедни разпри, с които се постига - и за синове, и за внуци - едничко нещо: мъката на Юда.

Защото въпреки многоезичието на враговете ни Македония ще бъде свободна!

Че враговете ни молят против нас бога на лъжата и неправдата, побеждаван от начало и до днес. А ний молим за себе си бога на истината и правдата, победител во веки веков.

Леринският гръцки владика Йоаникис преди един месец имал разговор в Битоля с дописника на немския вестник "Neue Freie Presse"! Владиката не пропуснал удобния случай да наговори за нас такива чудовищни клевети и хули, от които би се погнъсил, ей богу, и сам дявола.

Той се опасявал от българските освободителни стремежи, които щели да причинят ужасни сътресения. Не турците, а българите вършели престъпления, от които настръхвали косите на човека; те, българите, искали да изтребят всички гърци, затова ги подлагали на непреривни мъчения. Яда си българите изливали главно върху гръцките учители и свещеници, които били жестоко убивани. Българите постъпвали още по-варварски с жените и момите: освен дето ги убивали, ами обезообразявали и телата им. В едно кратко време българите извършили убийства, от които 32 на мъже и 14 на жени.

Европейските народи били наивни и виновни, че обръщали незаслужено внимание на българските крясъци. Българите желаели да излязат победители и не избирали средствата.

Владиката предпочитал хиляди пъти смъртта, отколкото да живее под едно българско управление. Той погледнал към небето, дигаал ръце и помолил бога да унищожи българите, които били диви зверове и неприятели на християнската вяра...

Ето едни мръсни уста, които би трябало да бъдат затулени с разтопено олово!

Двама гьрци на 21 март в с.Сармашик (Мустафапашанско, Одринския вилает) съгледали и предали на турците петмина наши другари. Около 2 000 души аскер заобиколил малката четица и се завързува ожесточено сражение, което траяло няколко часа. Двамина от четата били убити, а останалите трима си отворили път, като хвърлили няколко бомби сред неприятелските редове. За двете дадени жертви харно е платено на турците, които изгубили тъкмо петнадесетмина. Остава само и предателите да получат наградата си, ако не са я получили вече...

в.„Свобода или смърт" брой 12, 21 април 1903 г.

Едно "прекалено кафяво" мнение

2009-01-17T11:37:00.012+02:00

Не мислех да пиша нищо за протестите пред Народното събрание, които започнаха на 14 януари. Най-малкото струваше ми се безсмислено да се включвам и тук в една дискусия, която, и без това, е заляла всички медии, а повечето хора, които я коментират, вече са заели категорични позиции "за" или "против" протестите. Но в темата, посветена на протестите, във форума на ВМРО, така или иначе, написах едно мнение, което в голяма степен представя позицията ми по въпроса - реших да го копирам тук, почти без промяна. Всъщност, това което най-вече ме накара да го пусна и тук беше коментара на едно от момчетата, защитаващи протеста, че мнението ми е прекалено "кафяво" или съм прекалил с напитките, преди да го напиша.

Повечето коментари на протеста в сряда (14.01) започваха с "Ясно е, че.." и "Истината е, че...". Всъщност, на всеки му е ясно това, което му изнася.За някои беше ясно, че набитите младежи са ратници за добруването на българското общество. Това просто не е вярно. Битите момчета не са "будната съвест на България". Защо в четвъртък и петък нямаше набити? Органите на реда бяха същите тези мъже, които бяха и първия ден. Но гаменчетата липсваха. Някой може да си казва, че комунистите са прекършили протеста. Аз си мисля, че по-скоро, родителите са прекършили мерака на 17 годишните си синчета да ходят да ядат бой по центъра.
Това, че някой разбира чупенето и крещенето без да казва защо точно крещи, за отговорна гражданска позиция, си е негово право. Аз, например, предпочитам хората да излязат всички на избори и да си изберат управниците там. Там да променят България.Ако някой каже, че няма за кого да гласува на изборите - то тогава не виждам причина и да хвърля камъни срещу сегашното мнозинство - щом не предлага алтернатива (въпреки, че е очевидно, че простестиращите предлагат алтернативата на мангала-Костов).
За една голяма част от младите хора на тези протести даже е безсмислено да се говори - очевидно е доста по-добре и за тях и за обществото да си седят вкъщи и да си четат учебниците - така поне след време ще са полезни на страната си като добри специалисти (а някои от тях и като политици).Защото каквото гледах по телевизиите - за всички пичове там важното беше да се увият с шалчета пред камерите - никой не използва шанса да говори пред националните медии смислено - да обясни на хората защо точно е на площада и да покаже на гражданите, които не са с него, че на протеста са отишли интелигентни млади момчета и момичета. Напротив - единствените, които можеха да говорят смислено бяха кои - естествено момченцата на Костов... Защо ли, всъщност, щом се говори за този протест му идва на човек толкова често името на Костов? Сигурно проблема е в мен.
За надрусаните еколози (извинявам се ако не са такива - просто изглеждат толкова бездушно, че ми е трудно да си представя, че не са на бело) няма какво да говоря - жалко е, че иначе толкова важната им кауза се защитава от хора, които само с външния си вид облъскват от нея. БНС са невъзможно лумпенизирани - те живеят в собствен свят. За футболните "хулигани" - за тях нямам желание да казвам лоши неща - повечето ми близки са активни "футболни фенове" (всъщност и от Левски и от ЦСКА). Но 16-17 годишните малоумници, които се изживяват като футболни фенове просто не могат да представят една обществена кауза и то важна. Кои останаха? Озлобените пенсионери, които мразят едновременно всички, включително и хората, които са до тях в протеста...
Е - естествено - имаше много обществени групи, които знаеха защо са там и очевидно се надяваха, че отиват да защитят някаква кауза. И е нормално, че това бяха мислещите, зрели хора - например млекопроизводителите. тези хора създават нещо, някакъв продукт. Те имат да се грижат за семейства и отидоха там за да получат шанс да отглеждат децата си нормално и сигурно, а не за да мятат камъни по полицаите.
Но тези хора демонстрираха позициите си много преди този протест. А "горките деца" просто си търсеха повод къде да си излеят енергията през дългата пауза между двата полусезона... Безделници...

За наследството на българския комунизъм...

2009-01-06T01:54:00.002+02:00

Българският комунизъм нанесе на нашето общество тежки удари по най-важните основи на българското чувство за самосъхранение. В духа на днешните политически събития се насочва вниманието ни към греховете на Комунистическата партия – безработицата, ниските заплати, че едва ли не и Световната икономическа криза, са пряко следствие от съществуването на комунистическата Държавна сигурност. Нейните агенти са „слуги на злото”,които продължават и днес да пречат на възхода и демократизирането на българското общество... Такива са тезите на днешната „опозиция”. За съжаление, това са предимно лозунги издигани от днешните ни политици, зад които те крият своята безволевост и пълна неспособност да работят за просперитета на българската държава. А това прехвърляне на отговорностите води до един много важен ефект – то измества основния акцент на злините сторени от комунистическата власт, проблемите на обществото ни се размиват и отклоняват от първопричината.
Всъщност, българският комунизъм нанесе един смъртоносен удар на българския народ! Тъй като комунизмът, сам по себе си, представлява престъпна и противодържавна идеология, то първата задача на комунистическия режим беше да стовари злобата си върху национално-съхранителните сили на българската нация. Освен като основен идеен противник за душите на българската младеж (най-вече), комунистите гледаха на националистическите сили и като на главна причина за отхвърлянето и заклеймяването на комунистическите идеи през годините между двете световни войни.
В резултат на това БКП, с идването си на власт, веднага включи в изпълнение плана си за унищожение на българския национализъм. Това унищожение протичаше по две основни пътеки. Първата – физическото изтребление на дейците на патриотичните организации и съюзи, за да се обезглави евентуалната реакция срещу новия режим и втората (дори по-важна за нуждите на комунистите) – идейното унижение и унищожение на национализма в съзнанието на българското общество.
Системно и масово, в продължение на десетилетия, комунистическата власт представяше родният национализъм като нещо лошо, опасно и обидно за българите. Поколения българи бяха възпитавани от училището и университетите да изпитват страх от национализма – да се гордеят със съветските „велики личности”, история и култура, но не и с българските си корени. На народа се втълпяваше, че националните ни сили не са достатъчни за велики дела, освен ако не са подкрепени от здравата ръка на Москва. Резултатите от тази престъпна политика се чувстват болезнено днес. Всички грехове, които днешните „демократи” се опитват да препишат на комунистическия режим, произхождат именно от това – от липсата на националистически дух в обществото ни. Липса, от която страдат и същите тези днешни „демократи”.
Днешните български политици бягат от простата истина, че силната държава може да почива единствено на здравите националистически основи. Ние не можем да очакваме, че България ще се развива и укрепва ако постави бъдещето си на основата на някакви неясни „европейски” или „северноатлантически” ценности, както беше грешно да очакваме, че прогресът ни може да се осъществи в контекста на социалистическите ценности, изповядвани от Съветска Русия.
В началото на XXI век България се намира в уникална историческа обстановка – поне що се отнася за нашата нова история. Като член на ЕС най-после имаме възможност смело да поставим на масата на международните отношения въпросите за българските интереси на Балканите. Нашите управляващи политици – без значение дали те ще са „леви” или „десни” са длъжни да надмогнат комплексите, които имат от времето на комунизма, и да се ангажират с проблема за бъдещето на българо-македонските отношения и със съдбата на Западните покрайнини.
Това могат да направят единствено национално мислещи политици. А днес такива трудно се намират. „Демократи” и „социалисти” се надпреварват да сипят обвинения по опонентите си, но всички, без значение от „цвета си” еднакво се боят от думата „национализъм”. Всички днешни политици се страхуват, че ако се нарекат националисти ще се омърсят и компроментират пред своите избиратели. Ще преминат в графата „фашисти” и ще бъдат изхвърлени от политическата система. Не се интересуват, че техните „колеги” от съседните ни страни, а и нашите партньори в ЕС са националисти до един – без значение партийната си принадлежност. Всички- леви, десни, центристи – всички служат преди всичко на интересите на своите страни.
Ето това е най-тежкото, което българският комунизъм донесе на своя народ. Страхът, безхаберието, инертността, нежеланието да водиш борба за развитието си – очакването, че някой друг ще реши проблемите ти. Реалностите са други – „Съветският брат” не може (а и никога не е искал) да тласне българския народ към развитие и осъществяване на българските национални идеали. Обратното е вярно – комунистическият режим успя до голяма степен да размие представите ни за ценности, успя да вкара народа в калъп и да го накара да забрави, че светлото бъдеще се постига с борба за национално могъщество, а не просто с изпълнението на петолетки. Че борбата с капитализма в Латинска Америка не касае българския селянин, работник или „аристократ”, когато неговите братя в Скопие, Охрид и Щип са подложени на нов терор и на нещо по-лошо – на отродяването им от титовите комунисти! Българският народ трябва да търси идеалите си в примера на националистическите сили от годините преди комунистическия режим – защото това бяха традиционните идеали на българския народ. Интернационалните идеи са чужди на българския народ.
Това което трябва да ни вдъхновява и чиито завети трябва да следваме е светлия пример на борците от ВМРО, отдали живота си за свободата на поробените ни братя, на нашите интелектуалци и най-големи таланти – създали родолюбивия съюз „Отец Паисий, на хилядите младежи – ученици и студенти, включили се в редиците на националистическите организации Ратник, Бранник, на младите легионери – всички те отдали енергията си за развитието и добруването на българския народ. И всички те – обявени от лъжливата комунистическа власт за фашисти и врагове на прогреса! Какво безсрамие! Но докато е обяснимо такова безсрамие да звучи от устата на долната комунистическа пропаганда, то два пъти по-голямо безсрамие е тези борци за България и техните идеи да бъдат отричани и отхвърляни днес, когато България има нужда от тях също толкова силно, както в онези смутни години между Първата и Втората Световна Война.
Време е да се повдигне въпроса за характера на българския национализъм. Време е да се отхвърли лъжливото му и преднамерено очерняне и де се осъзнае нуждата от неговото „възкресение”.
Българският автентичен национализъм е в основата на прогреса на българското общество. Без неговите идеи и цели ние нямаме бъдеще – най-големите си успехи България постигна опирайки се на здравите сили на българския национализъм – защото той е най-близко до българина, защото той ни предлага ценностите, които са най-естествени за нас. Всичко останало е фалшиво и може да бъде полезно за определени личности или колективи от хора, но не и за българския народ! А добруването на българския народ е най-важното, за което се борим и за което сме отдали живота си!
ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!

Стара планина - Узана

2008-10-23T07:48:00.002+03:00

Тази година само веднъж се качихме към Узана, в габровския Балкан. Снимките са от месец май, но чак сега ги сложих в клипче. Хубав спомен от една хубава планинска пролет...

Звучният шамар, наречен "ръкописа на Мисирков"

2008-08-13T12:35:00.005+03:00

От: Сп. "Правен Свят" - юли/август 08
Автор: Петко Бочаров
www.legalworld.bg

Известно ли ви е името Кръстьо Мисирков? Лично аз научих кой е този човек едва сега. И то от нашия печат. И във връзка с уж дребно събитие, а всъщност се е получило нещо много забавно.
Роден през 1874 г. в Егейска Македония (както пишеше във вестника) този "книжовник и просветител" го изучавали в училищата на Скопската бивша югославска република като "знаме на македонизма", като "македонец на ХХ-я век и баща на съвременния и книжовен македонски език". Нямащ нищо общо с каквото да било българско. "Татко на македонската нация" - пак така пише във вестника.
И изведнъж - ядец!!!
Съвсем случайно, в някакъв малък антикварен магазин тук, в София, откриват изчезнал преди повече от 70 години ръкопис на Мисирков, в който той се самоопределя като "македонски българин". Гръм и мълния!!! За подобно самосъзнание там, край Вардара, от 1945 г. насам арестуват или пребиват, пращат в затвори или лагери, лепят етикет "бугарин-татарин". Какво излиза? Конфузно лъсва идиотизмът на две пропагандни линии от антибългарската пропаганда на скопските сърбокомунисти. В първия случай самият "баща на съвременния книжовен македонски език", сиреч на изкелефещения с чуждици вариант на трънския диалект, се е имал за българин.
Но какво значи да си баща на език?
Как така Мисирков ще е измислил "македонския език"? Както са измислили есперантото, ли? Сяда, значи, някакъв и измисля език. хем книжовен, хем и съвременен. Кои в случая са идиотите - тези, които ти поднасят абсурда или ония, от които се очаква да повярват в абсурда? Мисирков обаче бил и родител на македонската "нация". Чувате, нали? Нация!!! Жителите на географската област, наречена Македония и влизаща в пределите на три държави - Вардарската република, Гърция и България - била нация! Очевидно е, че за идеолозите на "македонизма" един абсурд не е достатъчен. Защо да не са два, и то - един до друг. Та да е сигурно, че никой няма да се усъмни в тъпотията на техните автори. Вие, уважаеми читатели, знаете ли например кой е "таткото" на българската нация? Питам, защото аз не знам. Или пък, да кажем, "таткото" на китайската нация. Или на френската, германската, британската... Ако в цялата тая история има едно нещо безспорно, то е, че ръкописът на Мисирков идва като най-звучният досега шамар за родоотстъпниците край Вардара, като най-голямата им излагация изобщо.
Но излагация пред кого?
Никак не съм убеден, че общественото мнение ще разбере до каква степен тази излагация е унизителна. По-скоро си мисля, че епизодът с ръкописа на Мисирков ще си отшуми само в кръга на историците и архиварите. Но този епизод е подходящ повод, за да поговорим пак за балканската политика на Скопие. Не е излишно някои аспекти на проблема "македония" да се дискутират по-често, защото е крайно време той да получи дългосрочно решение.
Сигурно сте забелязали, че в този текст избягвам да използвам названието "македония", макар и ние да бяхме първите, признали за независима бившата югославска република. Скопските управници упорито наричат държавата си Македония и може би се надяват, че в крайна сметка ще успеят да наложат това име на всички. Няма да стане. Убеден съм твърдо, че Гърция никога няма да се съгласи названието да бъде само "Македония". И тъй като съм абсолютно сигурен, че официалното име на Скопската република няма да е само "Македония", засега използвам евфемизми.
Че Гърция няма да пусне Скопие нито в НАТО, нито в Европейския съюз,
докато не смени името на държавата си, се доказа от ветото, което Атина упражни на срещата на НАТО в Букурещ (2-4 април т.г.), когато бившата югорепублика уж трябваше да получи покана за членството в Атлантическия пакт. Защо Атина е така безкомпромисна? Много просто: за да предотврати всяка вероятност някой ден, независимо кога, да бъдат предявени териториални претенции към северозападната гръцка провинция, носеща също името Македония. Основателно, предвид факта, че вече 63 години скопските сърбокомунисти предявяват териториални претенции към Пиринския край в съседната им България. Претенциите към района около Благоевградм Сандански, Петрич и Мелник, към Пирин планина и долните течения на Струма и Места са били неведнъж изричани на всеослушание.
Тук обаче трябва да се прибави и още нещо, което е сто пъти по-тежко като аргумент, за да сложим ново начало в отношенията ни си със Скопската република, каквото и название тя да получи. Имам предвид мръсната, долна, кална, клеветническа кампания на абсолютно всички скопски медии срещу България. Имам предвид
наглите кражби от нашата история.
Репресиите, на които е подложен всеки в тази република, дръзнал да се смята за българин. (Интересно как сега, след ръкописа на Мисирков, ще обясняват репресиите). Налага се, така мисля, да осъзнаят, че ако продължават да се придържат към досегашното си поведение и ние, като гърците, ще престанем да им разчистваме пътя към евроатлантическата общност. Защото е невъзможно, а и ЕС няма да го допусне, едно членство на Скопие в НАТО да бъде гарнирано с враждебност, клевети и заговори срещу съседна страна.
За да не бъда обвинен в пристрастие обаче, длъжен съм все пак да отбележа, че напоследък (малко преди и след срещата на НАТО в румънската столица) се забелязва нещо като раздразнение у нашите управляващи - вероятно реакция на безобразието с поругания бюст на Тодор Александров в Скопие. Президентът Първанов се задоволи да посъветва тамошните власти
"да прочетат внимателно историята".
Външният министър Калфин каза нещо за отношенията между две страни членки на НАТО, какви трябва да бъдат и какви не. А председателят на парламента Пирински пък заяви, че трябвало да се забравят "стереотипите от миналото". трогателно! Но и наивно, предвид с кого си имаме работа.
Не, цялата концепция на отношенията ни със скопските сърбокомунисти трябва според мен да се смени. Никакво снизхождение повече. Не криворазбраната толерантност е пътят да се печелят симпатии. А и защо е тази припряна готовност да им се издават български паспорти. За да бягат на запад? Много повече заслужават такъв документ българите от бившите републики на СССР, от Албания или Косово.
Странно и трудно обяснимо е това наше поведение, ако го сравним с гръцкото. Защото имаме далеч повече основания от гърците да пресичаме домогванията на Скопие към НАТО и ЕС при наличието на днешното им поведение, а не го правим. Оставяме на съседите от юг да свършат работата. Те си нямат ОМО, каквото ние си имаме, но това не ги спира да покажат кой поръчва музиката, нали?

Призив към родолюбивите българи!

2008-07-14T11:48:00.008+03:00

Вчера, след работа, баща ми донесе новия брой на вестник "Нова дума" - изданието на българската емигрантска общност в Испания. Неприятно впечатление ми направи едно нещо. Вестник "Cultures Romania", който е издание на румънците в Испания се разпространява безплатно (най-вероятно е подпомаган от румънската държава). Нашият вестник струва 1 евро. Не е скъп, но е оставен на желанието на редакционната колегия и на приходите от реклами. Като оставим настрана това - пускам тук едно писмо, поместено на втора страница на вестника. Дано се намерят хора, които да откликнат.

Призив към родолюбивите българи

Уважаеми сънародници!
Към вас се обръща група българи от едно от най-известните села в Република Молдова - село Твърдица.
Нашето и обкръжаващи ни села са населени с етнически българи - преселници ( по известни причини) от различни краища на България. Засега още в голяма степен са запазени народни обичаи, песенните и танцевалните традиции, оставени от дедите ни и прадедите ни. За да не се загубят. а за да се запазят и развиват, те трябва да бъдат предадени на младежта.
С такава цел тук се планира през лятото на 2009 година да бъде проведен Международен детски фестивал за народни песни и танци.
За организиране на такова мероприятие, разбира се, са необходими определени средства. Ние се обръщаме към различни официални институции, благотворителни фондации в Републиката ни и извън нея за определена финансова помощ, но никой не го боли за нашето българско. Затова решихме да се обърнем с молба за помощ към такива хора като нас - българи живеещи в чужбина. Ако имате възможност да спонсорирате планирания фестивал, помогнете ни с определена финансова сума. За нас и 100 евро ще е голяма помощ. За да няма и йота съмнение за използването им, ще бъде даден пълен и детайлен отчет за изхарчените средства. Предварително ви благодарим.
За връзка с нас: MOLDOVA. 7422 ; r-n Taraclia; Tvarditsa; Gagarina str.1; Dvoretsa na culturata.
Fax: +373 291 63464 ;
E-mail: ecou21@yahoo.com ; gotcadimov@gmail.com ;
Тел. +373 291 63305; +373 291 62393; моб. тел. +379 69504740; +379 68044945;
ВС "BANKA SOCIALA" SA TVARDITA BSOCMD 2X725, Счет: 222472500166840 - $
Георгий Димов

А ето и един много хубав и интересен блог, посветен на село Твърдица.

2 юли 2008 г.

2008-07-02T01:42:00.004+03:00

Човек често изпада в крайности. Невероятната еуфория от последната нощ и посрещането на изгрева на брега на реката, под стените на видинската крепост се смениха по някакъв магически начин с апатия, умора, отчаяние и чувство за безвъзвратно отминали щастливи моменти. За около час от това сиво състояние ме изкара Силвето, с която се разходихме по пустата главна улица, а след като тя си тръгна отново ме завладя чувството на отдалеченост, тъга, самота и други почти забравени до днес емоции...
На вечеря нямах апетит и докато замислено разбърквах чинията си се пренесох на онова спасително място, което винаги е готово да те приюти в такава ситуация. Място, където пеят птици, носи се аромат на диви цветя, а пред теб, преметнал "Манлихерата" на рамо, бърза той - Гоце, Даме, Тодор... Бързаш и ти, бързате цялата чета - първите слънчеви лъчи вече галят планинските хребети, а селото все още е далеч...
Навън последните слънчеви лъчи се скриват зад далечните панелени блокове. Оставям вечерята почти недокосната и сядам зад компютъра - искам да напиша нещо...

Всеки народ трябва да има идеал!
Всеки човек трябва да се бори за идеала на своя народ!

Моят народ има идеал! Той се издига до тъмните облаци, надвиснали тежко над белите върхове на гиганта Шар! Идеалът на моя народ се къпе в кристалните води на едно приказно езеро! Той е красива девойка - с разпилени от беломорския вятър коси или отражението в окото на величествения пирински орел!
Тази мечта е красива. Тя пее със звън на църковни камбани, с ясния глас на млада жътварка и с успокояващото блеене на шарено стадо, пасящо кротко по бреговете на бавно течащия Вардар.
Но това е и една жестока мечта! Това е мечта, окъпана в кръвта на хилядите си достойни чеда. Песен, която заглъхва в скръбта на старицата, оплакваща единствената си рожба, паднала в неравен бой за свобода и справедливост. Песен, която чезне сред зловещия пукот на десетки горящи села, сред виковете на стотици обезчестени девойки, сред зловещият звън на окови и страшното свистене на кървав ятаган...
Това е песента на Македония - изгубеното дете на Майка България!
Ярост, жестокости, изнасилвания, смърт... За това, че си се родил българин. За това, че живееш в българска земя. Затова, че не искаш да смениш вярата и езика си. Реки от кръв, колони от бежанци - деца и старци - без дреха, без храна, без дом, без бъдеще - само с надежда. Надеждата, че Майка България не ги е забравила, че тя отново ще се изправи за тях и стаената сила на справедливостта ще разкъса оковите на робството. Надеждата, че духовете на Гоце и Даме все още стряскат на сън синовете на България. Надеждата, че родните Балкани ще срещнат нови войводи, повели към смъртта следващото поколение от безсмъртници. Надеждата, че борбата няма да спре! Борбата трябва да продължава - с всички сили и с всички средства! Младите борци трябва да посрещат смело врага и трудностите, защото пътят, по който вървим, макар и трънлив, е пътят на справедливостта!
А докато ние се борим на страната на справедливостта - Бог винаги ще бъде с нас!

Алманах Македония

2008-05-25T23:13:00.003+03:00

Можем да сравним македонизма с варено яйце. Той затваря човека в плътна черупка, през която не можеш да надникнеш. Но тази черупка е тънка и лесно чуплива, защото е изградена от лъжи. Чрез знанието ние лесно можем да разчупим тази черупка, за да позволим на затворения в нея народ сам да се докосне до светлината. И както черупката на вареното яйце, така и тази на македонизма, в началото се отлюспва на малки парченца. Но колкото по-настоятелно я премахваш - толкова по-големи парчета от нея започват да падат. За да остане накрая сърцевината - здравият български дух, който не може да бъде отровен или развален!

Живописна Македония

Жители и носии